The Goldsmith's Fortune

Pathan story

(Central Asia)

Once upon a time there was a goldsmith who lived in a certain village where the people were as bad and greedy, and covetous, as they could possibly be; however, in spite of his surroundings, he was fat and prosperous. He had only one friend whom he liked, and that was a cowherd, who looked after cattle for one of the farmers in the village. Every evening the goldsmith would walk across to the cowherd’s house and say:

“Come, let’s go out for a walk!”

Now the cowherd didn’t like walking in the evening, because, he said, he had been out grazing the cattle all day, and was glad to sit down when night came; but the goldsmith always worried him so that the poor man had to go against his will. This at last so annoyed him that he tried to think how he could pick a quarrel with the goldsmith, so that he should not beg him to walk with him any more. He asked another cowherd for advice, and he said the best thing he could do was to go across and kill the goldsmith’s wife, for then the goldsmith would be sure to regard him as an enemy; so, being a foolish person, and there being no laws in that country by which a man would be certainly punished for such a crime, the cowherd one evening took a big stick and went across to the goldsmith’s house when only Mrs. Goldsmith was at home, and banged her on the head so hard that she died then and there.

When the goldsmith came back and found his wife dead he said nothing, but just took her outside into the dark lane and propped her up against the wall of his house, and then went into the courtyard and waited. Presently a rich stranger came along the lane, and seeing someone there, as he supposed, he said:

“Good evening, friend! a fine night tonight!”

But the goldsmith’s wife said nothing. The man then repeated his words louder; but still there was no reply. A third time he shouted:

“Good-evening, friend! are you deaf?” but the figure never replied. Then the stranger, being angry at what he thought very rude behaviour, picked up a big stone and threw it at Mrs. Goldsmith, crying:

“Let that teach you manners!”

Instantly poor Mrs. Goldsmith tumbled over; and the stranger, horrified at seeing what he had done, was immediately seized by the goldsmith, who ran out screaming:

“Wretch! you have killed my wife! Oh, miserable one; we will have justice done to thee!”

With many protestations and reproaches they wrangled together, the stranger entreating the goldsmith to say nothing and he would pay him handsomely to atone for the sad accident. At last the goldsmith quieted down, and agreed to accept one thousand gold pieces from the stranger, who immediately helped him to bury his poor wife, and then rushed off to the guest house, packed up his things and was off by daylight, lest the goldsmith should repent and accuse him as the murderer of his wife. Now it very soon appeared that the goldsmith had a lot of extra money, so that people began to ask questions, and finally demanded of him the reason for his sudden wealth.

“Oh,” said he, “my wife died, and I sold her.”

“You sold your dead wife?” cried the people.

“Yes,” said the goldsmith.

“For how much?”

“A thousand gold pieces,” replied the goldsmith.

Instantly the villagers went away and each caught hold of his own wife and throttled her, and the next day they all went off to sell their dead wives. Many a weary mile did they tramp, but got nothing but hard words or laughter, or directions to the nearest cemetery, from people to whom they offered dead wives for sale. At last they perceived that they had been cheated somehow by that goldsmith. So off they rushed home, seized the unhappy man, and, without listening to his cries and entreaties, hurried him down to the river bank and flung him—plop!—into the deepest, weediest, and nastiest place they could find.

“That will teach him to play tricks on us,” said they. “For as he can’t swim he’ll drown, and we sha’n’t have any more trouble with him!”

Now the goldsmith really could not swim, and as soon as he was thrown into the deep river he sank below the surface; so his enemies went away believing that they had seen the last of him. But, in reality, he was carried down, half drowned, below the next bend in the river, where he fortunately came across a snag floating in the water; and he held on to this snag, and by great good luck eventually came ashore some two or three miles down the river. At the place where he landed he came across a fine fat cow buffalo, and immediately he jumped on her back and rode home. When the village people saw him, they ran out in surprise, and said:

“Where on earth do you come from, and where did you get that buffalo?”

“Ah!” said the goldsmith, “you little know what delightful adventures I have had! Why, down in that place in the river where you threw me in I found meadows, and trees, and fine pastures, and buffaloes, and all kinds of cattle. In fact, I could hardly tear myself away; but I thought that I must really let you all know about it.”

“Oh, oh!” thought the greedy village people; “if there are buffaloes to be had for the taking we’ll go after some too.”

Encouraged by the goldsmith they nearly all ran off the very next morning to the river; and, in order that they might get down quickly to the beautiful place the goldsmith told them of, they tied great stones on to their feet and their necks, and one after another they jumped into the water as fast as they could, and were drowned. And whenever anyone of them waved his hands about and struggled the goldsmith would cry out:

“Look! he’s beckoning the rest of you to come; he’s got a fine buffalo!”

And others who were doubtful would jump in, until not one was left. Then the cunning goldsmith went back and took all the village for himself, and became very rich indeed. But do you think he was happy? Not a bit. Lies never made a man happy yet. Truly, he got the better of a set of wicked and greedy people, but only by being wicked and greedy himself; and, as it turned out, when he got so rich he got very fat; and at last was so fat that he couldn’t move, and one day he got the apoplexy and died, and no one in the world cared the least bit.


Source: The Orange Fairy Book, 1906




Богатството на златаря

Патани

(Приказка от Централна Азия)

Имало едно време един златар, който живеел в едно село, където хората били толкова лоши, алчни и завистливи, че повече нямало накъде, въпреки това, той живеел в охолство и благоденствие. Той имал само един приятел, когото харесвал, това бил говедарят, дето пасял добитъка на един от стопаните в селото. Всяка вечер златарят се отбивал до къщата на говедаря и го подканял:

— Хайде, излез да се поразходим!

Само че говедарят не обичал да се разхожда вечер и казвал, че след като цял ден е бил навън и е пасъл добитъка, предпочита да си поседне вечерта. Ала златарят не го оставял на мира, докато горкият човек, ще не ще, тръгвал с него. Най-сетне това така го измъчило, че започнал да мисли как да се скара със златаря, та да не го кара той повече да се разхожда с него. Попитал друг говедар за съвет и той казал, че най-добре би било да отиде да убие жената на златаря, тогава златарят със сигурност ще го смята за враг. И тъй като не бил много умен, а и нямало закони в онази страна, които да наказват сурово за такова престъпление, една вечер говедарят взел голяма тояга и отишъл до къщата на златаря, когато само госпожата си била у дома, па я халосал по главата толкова силно, че тя начасá умряла.

Когато златарят се върнал и намерил жена си мъртва, нищо не казал, а само я изнесъл отвън в тъмната уличка и я подпрял до стената на къщата си, после си влязъл в двора и зачакал. След малко един богат чужденец минал по уличката, сторило му се, че там има някой, и казал:

— Добър вечер, друже, каква хубава нощ е!

Но жената на златаря не казала нищо. Човекът повторил думите си по-високо, но както преди не получил отговор. За трети път извикал:

— Добър вечер, друже, да не си глух? — но фигурата не отговорила. Тогава непознатият се ядосал от това според него много грубо поведение, взел един голям камък и го хвърлил към жената на златаря, като извикал:

— Нека това да те научи на обноски!

Бедната жена на златаря в миг се прекатурила, а чужденецът, ужасен от това, което сторил, бил незабавно заловен от златаря, който изскочил с крясъци:

— Негодник! Ти уби жена ми! О, мизернико, сега ще те предам на правосъдието!

И те си разменили много протести и упреци, увлечени в препирнята, като непознатият молел златаря да не го издава, а пък той ще му плати щедро, за да изкупи стореното нещастие. Най-сетне златарят се усмирил и се съгласил да приеме хиляда жълтици от непознатия, който веднага му помогнал да погребе нещастната си жена, а после хукнал към страноприемницата, събрал си багажа и на разсъмване си заминал, да не би златарят да размисли и да го обвини в убийството на жена си. Скоро си проличало, че златарят се е сдобил с повече пари, и хората започнали да си задават въпроси, а накрая поискали да узнаят причината за внезапното му забогатяване.

— О — казал той, — жена ми умря и аз я продадох.

— Продал си мъртвата си жена? — извикали хората.

— Да — казал златарят.

— За колко?

— За хиляда жълтици — отговорил златарят.

Селяните тозчас си отишли по домовете и всеки хванал жена си и я удушил, а на другия ден всички тръгнали да продават мъртвите си жени. Много уморителен път изминали, но нищо не получили освен ругатни и присмех или хората, на които предлагали мъртвите си жени за продан, им посочвали пътя към най-близкото гробище. Най-после те разбрали, че са били измамени по някакъв начин от златаря. Тогава се втурнали към селото си, грабнали нещастния човек и без да слушат виковете и молбите му, го завлекли до брега на реката и го хвърлили — цоп — в най-дълбокото, най-обрасло и опасно място, което могли да намерят.

— Нека да му бъде за урок, дето ни измами — казали те. — Той не може да плува и ще се удави, и няма да ни създава повече проблеми.

Златарят наистина не можел да плува и щом го хвърлили в дълбоката река, веднага потънал. Тогава враговете му решили, че с него е свършено, и си отишли. Но всъщност той бил завлечен полуудавен зад следващия завой на реката, където за щастие се натъкнал на един дънер, плаващ във водата. Той се хванал за дънера и за свой късмет накрая стигнал до брега на около две-три мили по-надолу по реката. На мястото, където излязъл на сушата, се натъкнал на една хубава тлъста биволица и мигом скочил на гърба й и я отвел у дома си. Когато хората от селото го видели, дотичали изненадани и казали:

— Откъде по дяволите идваш и откъде взе този бивол?

— Ах — казал златарят, — ако знаете какви чудни приключения преживях! Та, на онова място в реката, дето ме хвърлихте, видях на дъното ливади и дървета, и хубави пасбища, и биволи, и всякакъв добитък. Да ви призная, едва успях да се откъсна оттам, но си помислих, че на всички ви трябва да кажа за това.

— Ууу! — помислили си алчните селяни. — Ако там има биволи за вземане, ще отидем да си вземем и ние.

Подтиквани от златаря, те почти всички хукнали още на следващата сутрин към реката и за да слязат по-бързо до прекрасното място, за което златарят им разказал, завързали големи камъни на нозете и шиите си и един след друг презглава наскачали във водата, където се издавили. Всеки път, когато някой от тях размахвал отчаяно ръце, златарят се провиквал:

— Вижте, той ви маха и на останалите да идвате, хванал е хубав бивол!

И другите, които се колебаели, също скачали, докато не останал никой. Тогава хитрият златар се върнал и си присвоил цялото село, и станал наистина много богат. Но мислите ли, че бил щастлив? Ни най-малко. Лъжите никога не са донесли щастие никому. Вярно, че тези хора били зли и алчни, но той ги победил, като станал самият той зъл и алчен. И се получило така, че като станал толкова богат, той станал и много дебел и най-сетне така надебелял, че не можел вече да се движи, и един ден сърцето му се пръснало и умрял, но никой в света не се натъжил ни най-малко.

Богатството на златаря. Приказка от Централна Азия

Превод от английски език: Лина Бакалова, Надежда Накова и Анатолий Буковски