There once lived in a small town in China a man named Hok Lee. He was a steady industrious man, who not only worked hard at his trade, but did all his own housework as well, for he had no wife to do it for him.

“What an excellent industrious man is this Hok Lee!” said his neighbours; “how hard he works: he never leaves his house to amuse himself or to take a holiday as others do!”

But Hok Lee was by no means the virtuous person his neighbours thought him. True, he worked hard enough by day, but at night, when all respectable folk were fast asleep, he used to steal out and join a dangerous band of robbers, who broke into rich people’s houses and carried off all they could lay hands on.

This state of things went on for some time, and, though a thief was caught now and then and punished, no suspicion ever fell on Hok Lee, he was such a very respectable, hard-working man.

Hok Lee had already amassed a good store of money as his share of the proceeds of these robberies when it happened one morning on going to market that a neighbour said to him:

“Why, Hok Lee, what is the matter with your face? One side of it is all swelled up.”

True enough, Hok Lee’s right cheek was twice the size of his left, and it soon began to feel very uncomfortable.

“I will bind up my face,” said Hok Lee; “doubtless the warmth will cure the swelling.”

But no such thing. Next day it was worse, and day by day it grew bigger and bigger till it was nearly as large as his head and became very painful.

Hok Lee was at his wits’ ends what to do. Not only was his cheek unsightly and painful, but his neighbours began to jeer and make fun of him, which hurt his feelings very much indeed.

One day, as luck would have it, a travelling doctor came to the town. He sold not only all kinds of medicine, but also dealt in many strange charms against witches and evil spirits.

Hok Lee determined to consult him, and asked him into his house.

After the doctor had examined him carefully, he spoke thus:

“This, O Hok Lee, is no ordinary swelled face. I strongly suspect you have been doing some wrong deed which has called down the anger of the spirits on you. None of my drugs will avail to cure you, but, if you are willing to pay me handsomely, I can tell you how you may be cured.”

Then Hok Lee and the doctor began to bargain together, and it was a long time before they could come to terms. However, the doctor got the better of it in the end, for he was determined not to part with his secret under a certain price, and Hok Lee had no mind to carry his huge cheek about with him to the end of his days. So he was obliged to part with the greater portion of his ill-gotten gains.

When the Doctor had pocketed the money, he told Hok Lee to go on the first night of the full moon to a certain wood and there to watch by a particular tree. After a time he would see the dwarfs and little sprites who live underground come out to dance. When they saw him they would be sure to make him dance too.

“And mind you dance your very best,” added the doctor. “If you dance well and please them they will grant you a petition and you can then beg to be cured; but if you dance badly they will most likely do you some mischief out of spite.”

With that he took leave and departed.

Happily the first night of the full moon was near, and at the proper time Hok Lee set out for the wood. With a little trouble he found the tree the doctor had described, and, feeling nervous, he climbed up into it.

He had hardly settled himself on a branch when he saw the little dwarfs assembling in the moonlight. They came from all sides, till at length there appeared to be hundreds of them. They seemed in high glee, and danced and skipped and capered about, whilst Hok Lee grew so eager watching them that he crept further and further along his branch till at length it gave a loud crack. All the dwarfs stood still, and Hok Lee felt as if his heart stood still also.

Then one of the dwarfs called out,

“Someone is up in that tree. Come down at once, whoever you are, or we must come and fetch you.”

In great terror, Hok Lee proceeded to come down; but he was so nervous that he tripped near the ground and came rolling down in the most absurd manner. When he had picked himself up, he came forward with a low bow, and the dwarf who had first spoken and who appeared to be the leader, said,

“Now, then, who are you, and what brings you here?”

So Hok Lee told him the sad story of his swelled cheek, and how he had been advised to come to the forest and beg the dwarfs to cure him.

“It is well,” replied the dwarf. “We will see about that. First, however, you must dance before us. Should your dancing please us, perhaps we may be able to do something; but should you dance badly, we shall assuredly punish you, so now take warning and dance away.”

With that, he and all the other dwarfs sat down in a large ring, leaving Hok Lee to dance alone in the middle. He felt half frightened to death, and besides was a good deal shaken by his fall from the tree and did not feel at all inclined to dance. But the dwarfs were not to be trifled with.

“Begin!” cried their leader, and “Begin!” shouted the rest in chorus.

So in despair Hok Lee began. First he hopped on one foot and then on the other, but he was so stiff and so nervous that he made but a poor attempt, and after a time sank down on the ground and vowed he could dance no more.

The dwarfs were very angry. They crowded round Hok Lee and abused him.

“You to come here to be cured, indeed!” they cried, “you have brought one big cheek with thee, but you shall take away two.”

And with that they ran off and disappeared, leaving Hok Lee to find his way home as best he might.

He hobbled away, weary and depressed, and not a little anxious on account of the dwarfs’ threat.

Nor were his fears unfounded, for when he rose next morning his left cheek was swelled up as big as his right, and he could hardly see out of his eyes. Hok Lee felt in despair, and his neighbours jeered at him more than ever. The doctor, too, had disappeared, so there was nothing for it but to try the dwarfs once more.

He waited a month till the first night of the full moon came round again, and then he trudged back to the forest, and sat down under the tree from which he had fallen. He had not long to wait. Ere long the dwarfs came trooping out till all were assembled.

“I don’t feel quite easy,” said one; “I feel as if some horrid human being were near us.”

When Hok Lee heard this he came forward and bent down to the ground before the dwarfs, who came crowding round, and laughed heartily at his comical appearance with his two big cheeks.

“What do you want?” they asked; and Hok Lee proceeded to tell them of his fresh misfortunes, and begged so hard to be allowed one more trial at dancing that the dwarfs consented, for there is nothing they love so much as being amused.

Now, Hok Lee knew how much depended on his dancing well, so he plucked up a good spirit and began, first quite slowly, and faster by degrees, and he danced so well and gracefully, and made such new and wonderful steps, that the dwarfs were quite delighted with him.

They clapped their tiny hands, and shouted,

“Well done, Hok Lee, well done, go on, dance more, for we are pleased.”\\

And Hok Lee danced on and on, till he really could dance no more, and was obliged to stop.

Then the leader of the dwarfs said,

“We are well pleased, Hok Lee, and as a recompense for thy dancing thy face shall be cured. Farewell.”

With these words he and the other dwarfs vanished, and Hok Lee, putting his hands to his face, found to his great joy that his cheeks were reduced to their natural size. The way home seemed short and easy to him, and he went to bed happy, and resolved never to go out robbing again.

Next day the whole town was full of the news of Hok’s sudden cure. His neighbours questioned him, but could get nothing from him, except the fact that he had discovered a wonderful cure for all kinds of diseases.

After a time a rich neighbour, who had been ill for some years, came, and offered to give Hok Lee a large sum of money if he would tell him how he might get cured. Hok Lee consented on condition that he swore to keep the secret. He did so, and Hok Lee told him of the dwarfs and their dances.

The neighbour went off, carefully obeyed Hok Lee’s directions, and was duly cured by the dwarfs. Then another and another came to Hok Lee to beg his secret, and from each he extracted a vow of secrecy and a large sum of money. This went on for some years, so that at length Hok Lee became a very wealthy man, and ended his days in peace and prosperity.

Живял някога в един малък град в Китай човек на име Хок Лий. Той бил прилежен трудолюбив човек, който не само работел усърдно в търговията си, но вършел и цялата домакинска работа, защото нямал жена, която да я върши вместо него.

— Какъв чудесен трудолюбив човек е този Хок Лий — казвали съседите му — колко усърдно работи. Той никога не оставя къщата си, за да се забавлява или да отиде на почивка, както правят другите!

Но Хок Лий изобщо не бил добродетелният човек, за какъвто го мислели съседите му. Вярно е, че работел много усилено през деня, но през нощта, когато всички почтени хора спели дълбоко, той се измъквал и се присъединявал към опасна банда разбойници, които нахлували в къщите на богати хора и задигали всичко, до което могли да се доберат.

Това продължило известно време и макар че някои от крадците били хващани от време на време и наказвани, никакво подозрение не падало върху Хок Лий — той бил такъв уважаван, трудолюбив човек.

Хок Лий вече бил натрупал хубава сума пари в своя дял от приходите от тези грабежи, ала една сутрин, когато отишъл на пазара, един съсед му казал:

— Но, Хок Лий, какво се е случило с лицето ти? От едната страна е цялото подуто.

Наистина, дясната буза на Хок Лий била два пъти по-голяма от лявата и скоро започнал да я чувства много неприятно.

— Ще превържа лицето си — казал Хок Лий. — Със сигурност топлината ще излекува отока.

Но нищо подобно не се случило. На следващия ден било по-лошо и с всеки изминал ден бузата му ставала все по-голяма, докато накрая била почти толкова голяма, колкото главата му, и много го боляла.

Хок Лий се видял в чудо и не знаел какво да прави. Не само че бузата му била грозна и го боляла, но съседите му започнали да му се подиграват и да си правят шеги с него, което много го оскърбявало.

Един ден, за късмет, един пътуващ лекар дошъл в града. Той продавал не само всякакъв вид лекарства, но също така търгувал с многобройни чудни талисмани срещу вещици и зли духове.

Хок Лий решил да се консултира с него и го поканил в къщата си.

След като лекарят го прегледал внимателно, казал:

— Това, о Хок Ли, не е просто отекло лице. Силно подозирам, че си извършил някоя грешна постъпка, която е привлякла гнева на духовете върху теб. Никое от моите лекарства няма да ти помогне да се излекуваш, но ако си готов да ми платиш добре, мога да ти кажа как може да бъдеш излекуван.

Тогава Хок Лий и лекарят започнали да се пазарят и минало много време, преди да постигнат споразумение. Въпреки това, докторът накрая надделял, защото бил решен да не се разделя с тайната си под определена цена, а Хок Лий нямал желание да носи огромната си буза до края на дните си. Затова той бил принуден да се раздели с по-голямата част от нечестно придобитите си печалби.

Когато докторът прибрал парите, казал на Хок Лий да отиде през първата нощ на пълнолунието в определена гора и там от едно специфично дърво да наблюдава. След известно време ще види джуджетата и малките духчета, живеещи под земята, които ще излязат да танцуват. Когато го видят, сигурно ще го накарат и него да танцува.

— И гледай да танцуваш колкото можеш по-добре — добавил докторът. — Ако танцуваш добре и им харесаш, те ще приемат да изпълнят едно твое желание, и тогава ги помоли да те излекуват. Но ако танцуваш зле, те най-вероятно ще ти сторят някаква пакост от яд.

След това той се сбогувал и си заминал.

За щастие първата нощ на пълнолунието била скоро и в уреченото време Хок Лий се отправил към дървото. С известни усилия намерил дървото, което лекарят описал, и боязливо се покатерил на него.

Едва се бил настанил на един клон, когато видял малките джуджета, събиращи се на лунната светлина. Те прииждали от всички страни, докато накрая му се струвало, че там има стотици джуджета. Те изглеждали в много приповдигнато настроение, танцували, подскачали и лудували, и Хок Лий така се захласнал да ги гледа, че се промъквал все по-напред и по-напред по клона, докато накрая клонът силно изпукал. Всички джуджета замръзнали на място, а Хок Лий се чувствал сякаш сърцето му също спряло.

Тогава едно от джуджетата извикало:

— Има някой горе на това дърво. Слез веднага, който и да си, или ще се наложи ние да те свалим.

Обзет от ужас Хок Лий заслизал, но бил толкова изплашен, че се спънал близо до земята и се изтърколил долу по доста причудлив начин. Когато се вдигнал, той се приближил с нисък поклон и джуджето, което първо го заговорило и изглежда било техен главатар, казало:

— А сега, кой си ти и какво те носи тук?

Тогава Хок Лий му разказал печалната история за подутата си буза и как го посъветвали да дойде в гората и да моли джуджетата да го излекуват.

— Добре — отвърнало джуджето. — Ще видим това. Първо, обаче, трябва да танцуваш пред нас. Ако танцуването ти ни хареса, може би бихме могли да направим нещо. Но ако танцуваш лошо, непременно ще те накажем, затова сега си вземи бележка и танцувай.

След това той и всички останали джуджета седнали в голям кръг, и оставили Хок Лий да танцува сам в средата. Той се чувствал уплашен почти до смърт и освен това бил доста разтърсен при падането си от дървото и съвсем не му било до танцуване. Но с джуджетата шега не бивало.

— Започвай! — извикал техният водач и останалите изревали в хор: „Започвай!“

Така че, отчаян, Хок Лий започнал да танцува. Първо скочил на единия крак, след това на другия, но бил толкова скован и толкова нервен, че само правел безуспешни опити, и след известно време се свлякъл на земята и заявил, че повече не може да танцува.

Джуджетата били много ядосани. Те се събрали около Хок Лий и започнали да го ругаят.

— На всичкото отгоре, си дошъл тук, за да бъдеш излекуван — викали те, — и си донесъл една голяма буза, но сега ще си отнесеш две!

И с това те се разбягали и изчезнали, оставяйки Хок Лий да намери както може пътя си към къщи.

Уморен и отчаян той се затътрил натам, доста разтревожен от заплахата на джуджетата.

И страховете му се оказали основателни, защото, когато се събудил на следващата сутрин, лявата му буза се била подула толкова, колкото дясната, и очите му едва виждали. Хок Лий се чувствал отчаян, а съседите му се подигравали повече от всякога. Докторът също бил изчезнал, така че не му оставало нищо друго, освен да опита отново при джуджетата.

Той изчакал един месец, докато пак настъпила първата нощ на пълнолунието, после отново се повлякъл към гората и седнал под дървото, от което бил паднал. Не се наложило да чака дълго. Скоро джуджетата заприиждали и се стълпили наоколо, докато всички се събрали.

— Чувствам се някак неспокоен — казало едно от тях. — Чувствам, че някакво ужасно човешко същество има наблизо.

Когато Хок Лий чул това, той се приближил и се поклонил до земята пред джуджетата, които дошли и се натрупали наоколо, и много се смяли на комичния му вид с двете големи бузи.

— Какво искаш? — попитали те, а Хок Лий им разказал за новите си нещастия и толкова ги молил да му позволят да опита още веднъж да танцува, че джуджетата се съгласили, защото те най-много от всичко обичат да се забавляват.

Хок Лий вече знаел колко е важно да танцува добре, затова събрал кураж и започнал, отначало доста бавно и постепенно все по-бързо, и танцувал толкова хубаво и грациозно, и показал такива нови и чудесни стъпки, че джуджетата били много доволни от него.

Те пляскали с малките си ръце и викали:

— Браво, Хок Лий, браво, продължавай, танцувай още, харесва ни.

И Хок Лин танцувал и не спирал, докато не можел да танцува повече и бил принуден да спре.

Тогава водачът на джуджетата казал:

— Ние сме много доволни, Хок Лий, и като отплата за танца ти лицето ти ще бъде излекувано. Сбогом.

С тези думи той и останалите джуджета изчезнали, а Хок Лий сложил ръце на лицето си и открил за голяма своя радост, че бузите му са намалели до естествения си размер. Пътят до дома му изглеждал кратък и лесен и той си легнал щастлив и решил да не ходи повече да върши обири.

На следващия ден целият град бил залят с новината за внезапното изцеление на Хок. Съседите му го разпитали, но не могли да научат нищо от него, освен това, че е открил чудодеен лек за всички видове болести.

След известно време дошъл един богат съсед, болен от години, и предложил да даде на Хок Лий голяма сума пари, ако му каже как може да се излекува. Хок Лий се съгласил, при условие, че той се закълне да пази тайната. Той се заклел и Хок Лий му разказал за джуджетата и танците им.

Съседът си отишъл, старателно спазил указанията на Хок Лий и бил също така излекуван от джуджетата. После втори и трети дошли при Хок Лий да го молят да им разкрие тайната си и от всеки той взимал обет за мълчание и голяма сума пари. Това продължило с години, така че в крайна сметка Хок Лий станал много богат човек и завършил дните си в мир и благоденствие.