Once, in former times, there lived in a certain city in India a poor oil-seller, called Déna, who never could keep any money in his pockets; and when this story begins he had borrowed from a banker, of the name of Léna, the sum of one hundred rupees; which, with the interest Léna always charged, amounted to a debt of three hundred rupees. Now Déna was doing a very bad business, and had no money with which to pay his debt, so Léna was very angry, and used to come round to Déna’s house every evening and abuse him until the poor man was nearly worried out of his life. Léna generally fixed his visit just when Déna’s wife was cooking the evening meal, and would make such a scene that the poor oil-seller and his wife and daughter quite lost their appetites, and could eat nothing. This went on for some weeks, till, one day, Déna said to himself that he could stand it no longer, and that he had better run away; and, as a man cannot fly easily with a wife and daughter, he thought he must leave them behind. So that evening, instead of turning into his house as usual after his day’s work, he just slipped out of the city without knowing very well where he was going.

At about ten o’clock that night Déna came to a well by the wayside, near which grew a giant peepul tree; and, as he was very tired, he determined to climb it, and rest for a little before continuing his journey in the morning. Up he went and curled himself so comfortably amongst the great branches that, overcome with weariness, he fell fast asleep. Whilst he slept, some spirits, who roam about such places on certain nights, picked up the tree and flew away with it to a far-away shore where no creature lived, and there, long before the sun rose, they set it down. Just then the oil-seller awoke; but instead of finding himself in the midst of a forest, he was amazed to behold nothing but waste shore and wide sea, and was dumb with horror and astonishment. Whilst he sat up, trying to collect his senses, he began to catch sight here and there of twinkling, flashing lights, like little fires, that moved and sparkled all about, and wondered what they were. Presently he saw one so close to him that he reached out his hand and grasped it, and found that it was a sparkling red stone, scarcely smaller than a walnut. He opened a corner of his loin-cloth and tied the stone in it; and by-and-by he got another, and then a third, and a fourth, all of which he tied up carefully in his cloth. At last, just as the day was breaking, the tree rose, and, flying rapidly through the air, was deposited once more by the well where it had stood the previous evening.

When Déna had recovered a little from the fright which the extraordinary antics of the tree had caused him, he began to thank Providence that he was alive, and, as his love of wandering had been quite cured, he made his way back to the city and to his own house. Here he was met and soundly scolded by his wife, who assailed him with a hundred questions and reproaches. As soon as she paused for breath, Déna replied:

“I have only this one thing to say, just look what I have got!”

And, after carefully shutting all the doors, he opened the corner of his loin-cloth and showed her the four stones, which glittered and flashed as he turned them over and over.

“Pooh!” said his wife, “the silly pebbles! If it was something to eat, now, there’d be some sense in them; but what’s the good of such things?”

And she turned away with a sniff, for it had happened that the night before, when Léna had come round as usual to storm at Déna, he had been rather disturbed to find that his victim was from home, and had frightened the poor woman by his threats. Directly, however, he heard that Déna had come back, Léna appeared in the doorway. For some minutes he talked to the oil-seller at the top of his voice, until he was tired, then Déna said:

“If your honour would deign to walk into my humble dwelling, I will speak.”

So Léna walked in, and the other, shutting as before all the doors, untied the corner of his loin-cloth and showed him the four great flashing stones.

“This is all,” said he, “that I have in the world to set against my debt, for, as your honour knows, I haven’t a penny, but the stones are pretty!”

Now Léna looked and saw at once that these were magnificent rubies, and his mouth watered for them; but as it would never do to show what was in his mind, he went on:

“What do I care about your stupid stones? It is my money I want, my lawful debt which you owe me, and I shall get it out of you yet somehow or another, or it will be the worst for you.”

To all his reproaches Déna could answer nothing, but sat with his hands joined together beseechingly, asking for patience and pity. At length Léna pretended that, rather than have a bad debt on his hand, he would be at the loss of taking the stones in lieu of his money; and, whilst Déna nearly wept with gratitude, he wrote out a receipt for the three hundred rupees and, wrapping the four stones in a cloth, he put them into his bosom, and went off to his house.

“How shall I turn these rubies into money?” thought Léna, as he walked along; “I daren’t keep them, for they are of great value, and if the rajah heard that I had them he would probably put me into prison on some pretence and seize the stones and all else that I have as well. But what a bargain I have got! Four rubies worth a king’s ransom, for one hundred rupees! Well, well, I must take heed not to betray my secret.”

And he went on making plans. Presently he made up his mind what to do, and, putting on his cleanest clothes, he set off to the house of the chief wazir, whose name was Mush, and, after seeking a private audience, he brought out the four rubies and laid them before him.

The wazir’s eyes sparkled as he beheld the splendid gems.

“Fine, indeed,” murmured he. “I can’t buy them at their real value; but, if you like to take it, I will give you ten thousand rupees for the four.”

To this the banker consented gratefully; and handing over the stones in exchange for the rupees, he hurried home, thanking his stars that he had driven such a reasonable bargain and obtained such an enormous profit.

After Léna had departed the wazir began casting about in his mind what to do with the gems; and very soon determined that the best thing to do was to present them to the rajah, whose name was Kahré. Without losing a moment, he went that very day to the palace, and sought a private interview with the rajah; and when he found himself alone with his royal master, he brought the four jewels and laid them before him.

“Oh, ho!” said the rajah, “these are priceless gems, and you have done well to give them to me. In return I give you and your heirs the revenues of ten villages.”

Now the wazir was overjoyed at these words, but only made his deepest obeisance; and, whilst the king put the rubies into his turban, hurried away beaming with happiness at the thought that for ten thousand rupees he had become lord of ten villages. The rajah was also equally pleased, and strolled off with his new purchases to the women’s quarters and showed them to the queen, who was nearly out of her mind with delight. Then, as she turned them over and over in her hands, she said:

“Ah! if I had eight more such gems, what a necklace they would make! Get me eight more of them or I shall die!”

“Most unreasonable of women,” cried the rajah, “where am I to get eight more such jewels as these? I gave ten villages for them, and yet you are not satisfied!”

“What does it matter?” said the rani; “do you want me to die? Surely you can get some more where these came from?”

And then she fell to weeping and wailing until the rajah promised that in the morning he would make arrangements to get some more such rubies, and that if she would be patient she should have her desire.

In the morning the rajah sent for the wazir, and said that he must manage to get eight more rubies like those he had brought him the day before,

“and if you don’t I shall hang you,” cried the rajah, for he was very cross. The poor wazir protested in vain that he knew not where to seek them; his master would not listen to a word he said.

“You must,” said he; “the rani shall not die for the want of a few rubies! Get more where those came from.”

The wazir left the palace, much troubled in mind, and bade his slaves bring Léna before him.

“Get me eight more such rubies as those you brought yesterday,” commanded the wazir, directly the banker was shown into his presence. “Eight more, and be quick, or I am a dead man.”

“But how can I?” wailed Léna; “rubies like those don’t grow upon bushes!”

“Where did you get them from?” asked the wazir.

“From Déna, the oil-seller,” said the banker.

“Well, send for him and ask him where he got them,” answered the wazir. “I am not going to hang for twenty Dénas!”

And more slaves were sent to summon Déna. When Déna arrived he was closely questioned, and then all three started to see the rajah, and to him Déna told the whole story.

“What night was it that you slept in the peepul tree?” demanded the rajah.

“I can’t remember,” said Déna; “but my wife will know.”

Then Déna’s wife was sent for, and she explained that it was on the last Sunday of the new moon.

Now everyone knows that it is on the Sunday of the new moon that spirits have special power to play pranks upon mortals. So the rajah forbade them all, on pain of death, to say a word to anyone; and declared that, on the next Sunday of the new moon, they four—Kahré, Mush, Léna and Déna—would go and sit in the peepul tree and see what happened.

The days dragged on to the appointed Sunday, and that evening the four met secretly, and entered the forest. They had not far to go before they reached the peepul tree, into which they climbed as the rajah had planned. At midnight the tree began to sway, and presently it moved through the air.

“See, sire,” whispered Déna, “the tree is flying!”

“Yes, yes,” said the rajah, “you have told the truth. Now sit quiet, and we shall see what happens.”

Away and away flew the tree with the four men clinging tightly to its branches, until at last it was set down by the waste sea-shore where a great wide sea came tumbling in on a desert beach. Presently, as before, they began to see little points of light that glistened like fires all around them. Then Déna thought to himself:

“Think! last time I only took four that came close to me, and I got rid of all my debt in return. This time I will take all I can get and be rich!”

“If I got ten thousand rupees for four stones,” thought Léna, “I will gather forty now for myself, and become so wealthy that they will probably make me a wazir at least!”

“For four stones I received ten villages,” Mush was silently thinking; “now I will get stones enough to purchase a kingdom, become a rajah, and employ wazirs of my own!”

And Kahré thought:

“What is the good of only getting eight stones? Why, here are enough to make twenty necklaces; and wealth means power!”

Full of avarice and desire, each scrambled down from the tree, spread his cloth, and darted hither and thither picking up the precious jewels, looking the while over his shoulder to see whether his neighbour fared better than he. So engrossed were they in the business of gathering wealth that the dawn came upon them unawares; and suddenly the tree rose up again and flew away, leaving them upon the sea-shore staring after it, each with his cloth heavy with priceless jewels.

Morning broke in the city, and great was the consternation in the palace when the chamberlains declared that the rajah had gone out the evening before and had not returned.

“Ah!” said one, “it is all right! Mush wazir will know where he is, for it was he who was the king’s companion.”

Then they went to the wazir’s house, and there they learned that the wazir had left it the evening before and had not returned;

“but,” said a servant, “Léna the banker will know where he is, for it was with him that Mush went.”

Then they visited the house of Léna, and there they learned that the banker had gone out the evening before, and that he too had not returned; but the porter told them that he was accompanied by Déna the oil-seller, so he would know where they were.

So they departed to Déna’s house, and Déna’s wife met them with a torrent of reproaches and wailings, for Déna too had gone off the evening before to Léna’s house and had not returned.

In vain they waited, and searched—never did any of the hapless four return to their homes; and the confused tale which was told by Déna’s wife was the only clue to their fate.

To this day, in that country, when a greedy man has overreached himself, and lost all in grasping at too much, folks say:

“All has he lost!—neither Déna, nor Léna, nor Mush, nor Kahré remain.”

And not five men in a hundred know how the proverb began, nor what it really signifies.

Някога в стари времена в един град в Индия живеел беден продавач на зехтин, наречен Дена, който не можел да задържи задълго пари в джобовете си, и тази история започва по времето, когато бил взел назаем сто рупии от един лихвар, на име Лена, и с лихвата, която Лена винаги вземал, дългът станал триста рупии. А пък търговията на Дена вървяла много зле и той нямал пари да плати дълга си, затова Лена бил много ядосан и идвал всяка вечер в къщата на Дена и го ругаел, докато горкият човек почти се поболял от тревога. Лена обикновено гледал да се появи точно когато жената на Дена готвела вечерята и вдигал такъв скандал, че бедният продавач на зехтин, жена му и дъщеря му съвсем загубвали апетит и не можели да хапнат нищо. Това продължило няколко седмици, докато един ден Дена си казал, че повече не може да търпи, и е по-добре да се махне оттам. И тъй като човек не може да бяга лесно с жена и дъщеря, решил да тръгне без тях. Затова вечерта след работа вместо да свърне към дома си, както обикновено, той се измъкнал от града и тръгнал накъдето му видят очите.

Към десет часа вечерта Дена стигнал до един кладенец край пътя, близо до който растяло огромно смокиново дърво, и тъй като бил много изморен, решил да се покатери на него и да си почине малко, преди да продължи пътя си на сутринта. Той се изкачил и се наместил така удобно между големите клони, че както бил капнал от умора, дълбоко заспал. Докато спял, едни духове, каквито бродят по такива места в някои нощи, подхванали дървото и отлетели с него към един далечен бряг, където нямало нито едно живо същество, и там, много преди слънцето да изгрее, го спуснали на земята. Тъкмо тогава се събудил продавачът на зехтин, но вместо гора около себе си с учудване видял само пуст бряг и необятно море и занемял от ужас и изумление. Докато седял така и се мъчел да дойде на себе си, започнал да съзира тук-таме блещукане, проблясващи светлинки като огънчета, които се движели и искрели отвсякъде, и се зачудил какви са. Скоро видял една от тях толкова наблизо, че протегнал ръка и я хванал, и открил, че това е искрящ червен камък, голям почти колкото орех. Той развил края на пояса си и завързал камъка в него. След малко уловил друг, а после трети и четвърти, и всичките ги завързал внимателно в пояса си. Накрая, точно на разсъмване, дървото се издигнало и полетяло бързо във въздуха, а после отново се спуснало край кладенеца, където си било предната вечер.

След като Дена се поокопитил от уплахата, причинена от странното поведение на дървото, той поблагодарил на Провидението, че останал жив, и тъй като желанието му да се скита било напълно преминало, поел обратния път към града и към дома си. Там бил посрещнат и здраво нахокан от жена си, която се нахвърлила върху него с порой от въпроси и упреци. Когато спряла, за да си поеме дъх, Дена отговорил:

— Мога само това да кажа: виж какво съм донесъл!

И след като залостил старателно всички врати, той развил края на пояса си и й показал четирите камъка, които лъщели и проблясвали, докато ги въртял и преобръщал.

— Пфу! — казала жена му. — Някакви глупави камъчета! Ако беше нещо за ядене, щеше да свърши работа, но каква е ползата от такива неща?

И тя му обърнала гръб намусена, защото предната вечер, когато Лена наминал да ругае Дена, както обикновено, той бил доста обезпокоен, като разбрал, че жертвата му не е вкъщи, и изплашил бедната жена със заканите си. Обаче веднага щом чул, че Дена се е върнал, Лена се появил на прага. Той крещял срещу продавача на зехтин известно време, докато се изморил, после Дена казал:

— Ако твоя милост благоволи да влезе в моето скромно жилище, ще говоря.

Лена влязъл вътре, а другият, след като залостил както преди всички врати, развързал края на пояса си и му показал четирите големи искрящи камъка.

— Това е всичко, което имам — казал той, — за да погася дълга си, защото, както твоя милост знае, нямам нито грош, но камъните са хубави!

Лена погледнал и веднага разбрал, че това са великолепни рубини, и страшно му се приискало да ги има, но тъй като за нищо на света не искал да се издаде, казал:

— Какво ме интересуват твоите глупави камъни? Искам си парите, които по закон ми дължиш, и ще ги получа по един или друг начин, иначе нищо хубаво не те чака.

Дена не можел да каже нищо в отговор на всичките му упреци, само седял с умолително събрани длани, молeйки за търпение и милост. Най-после Лена се престорил, че за да му се махне от главата този несъбираем дълг, ще предпочете да вземе на загуба камъните вместо парите си и докато Дена почти заплакал от благодарност, той написал разписка за тристата рупии, увил четирите камъка в кърпа, пъхнал ги в пазвата си и си отишъл в къщи.

— Как да превърна тези рубини в пари? — размишлявал Лена, докато вървял. — Не смея да ги задържа, защото са много ценни, и ако раджата чуе, че са у мен, сигурно ще ме хвърли в затвора под някакъв измислен предлог и ще вземе камъните, както и всичко друго, което имам. Но пък каква сделка само направих! Четири рубина са много пари за сто рупии! Е добре, трябва да внимавам да не издам тайната си.

И той продължил да крои планове. Скоро взел решение как да постъпи и като си облякъл най-чистите дрехи, се запътил към къщата на главния везир, който се казвал Муш, и след като си издействал лична среща с везира, извадил четирите рубина и ги положил пред него.

Очите на везира блеснали, когато зърнал прекрасните скъпоценни камъни.

— Чудесни наистина! — промърморил той. — Не мога да ги купя по истинската им цена, но ако приемеш, ще ти дам десет хиляди рупии за четирите.

Лихварят с благодарност се съгласил на това, дал му камъните, взел в замяна рупиите и побързал да си иде у дома, като благославял късмета си, загдето успял да сключи толкова изгодна сделка и да получи такава огромна печалба.

След като Лена си отишъл, везирът започнал да умува какво да прави със скъпоценните камъни и много бързо решил, че най-доброто нещо, което би могъл да направи, е да ги подари на раджата, чието име било Каре. Без да губи нито миг, той отишъл още същия ден в двореца и поискал среща с раджата на четири очи и когато се озовал насаме с царствения си господар, извадил четирите скъпоценни камъка и ги положил пред него.

— Охо! — казал раджата. — Тези камъни са безценни и добре правиш, като ги даваш на мен. В замяна ти давам, на теб и твоите наследници, приходите от десет села.

Везирът бил извън себе си от радост при тези думи, но само се поклонил дълбоко и докато владетелят пъхал рубините в тюрбана си, побързал да се отдалечи, сияещ от щастие при мисълта, че за десет хиляди рупии станал господар на десет села. Раджата, също толкова доволен, прескочил до женските помещения с новите си придобивки и ги показал на царицата, която почти обезумяла от радост. После, докато ги обръщала отново и отново в ръцете си, тя казала:

— Ах, ако имах още осем такива скъпоценни камъни, каква огърлица би станала! Вземи ми още осем от тях или ще умра!

— Най-неразумна от жените! — извикал раджата. — Откъде да намеря още осем такива скъпоценни камъни? Дадох десет села за тях, а ти пак си недоволна!

— Какво значение има това? — казала рани. — Искаш да умра ли? Сигурно можеш да получиш още няколко оттам, откъдето са тези?

И тя се разридала и завайкала, докато накрая раджата й обещал, че на сутринта той ще вземе мерки, за да получи още такива рубини, и ако тя прояви търпение, желанието й ще бъде изпълнено.

На сутринта раджата изпратил да повикат везира и му казал, че той трябва да намери начин да получи още осем рубина като тези, които му донесъл предния ден.

— Не го ли направиш, ще те обеся! — извикал раджата, защото бил много ядосан. Нещастният везир напразно протестирал, че не знае къде да ги търси. Господарят му не искал да чуе нито дума повече.

— Трябва да намериш — казал той. — Няма да допусна рани да умре заради няколко рубина! Вземи още оттам, откъдето си взел онези.

Везирът си тръгнал от двореца много разтревожен и заповядал на робите си да доведат Лена при него.

— Донеси ми още осем такива рубина като онези, които донесе вчера! — заповядал везирът, веднага щом лихварят се явил пред него. — Още осем и побързай, иначе съм мъртъв.

— Не мога — простенал Лена, — рубини като тези не растат по храстите!

— Откъде ги взе? — попитал везирът.

— От Дена, продавача на зехтин — казал лихварят.

— Добре, извикай го и го питай откъде ги има — казал везирът. — Няма да позволя да ме обесят и заради двайсет такива като Дена!

Изпратили още роби да доведат Дена. Когато Дена пристигнал, той бил подробно разпитан, а после тримата отишли при раджата и Дена му разказал цялата история.

— Коя нощ беше, когато ти спа на смокиновото дърво? — запитал раджата.

— Не мога да си спомня — казал Дена, — но жена ми сигурно знае.

Тогава извикали жената на Дена и тя обяснила, че това било последната неделя при новолуние.

А всеки знае, че в неделя при новолуние духовете придобиват способността да си правят шеги с хората. Раджата им забранил на всички под страх от смъртно наказание да казват за това на други и обявил, че следващата неделя при новолуние те четиримата — Каре, Муш, Лена и Дена — ще отидат да се настанят на смокиновото дърво и ще видят какво ще се случи.

Изнизали се дните до насрочената неделя и вечерта четиримата тайно се срещнали и навлезли в гората. Не се наложило много да вървят, докато стигнали до смокиновото дърво и се покатерили на него, според плана на раджата. В полунощ дървото започнало да се люлее и след малко се понесло из въздуха.

— Виж, господарю — прошепнал Дена, — дървото лети!

— Да, да! — рекъл раджата. — Ти си ни казал истината. А сега си седи тихо и ще видим какво ще стане.

Все по-далече и по-далече отлитало дървото с четиримата мъже, вкопчени здраво в клоните му, докато накрая се спуснало на безлюдния морски бряг, където вълните на необятно море се разбивали в пустия плаж. След малко, както и преди, започнали да се виждат светлинки, които засвяткали като огньове навсякъде около тях. Тогава Дена си казал:

— Помисли си само! Миналия път си взех само четири, които се приближиха до мен, и с тях изплатих целия си дълг. Този път ще взема всичките, които мога да намеря, и ще стана богат!

— След като за четири камъка получих десет хиляди рупии — помислил си Лена, — по-добре сега да си събера четирийсет и ще стана толкова богат, че сигурно ще ме направят поне везир!

— За четири камъка получих десет села — мислел си мълчаливо Муш. — Сега ще събера достатъчно камъни, че да си купя цяло царство, да стана раджа и да си наема собствени везири!

А Каре си мислел:

— Защо да взимам само осем камъка? Та тук има достатъчно да се направят двайсет огърлици, а и богатството значи власт!

Изпълнени с алчност и нетърпение, всички се спуснали от дървото, разстлали кърпите си и се защурали насам-натам да събират скъпоценните камъни, като всеки поглеждал през рамо да не би съседът му да е събрал повече от него. Толкова били погълнати от заниманието да трупат богатство, че изгревът ги изненадал неусетно, и изведнъж дървото се вдигнало отново във въздуха и отлетяло, оставяйки ги на морския бряг да се взират след него, всеки със своя вързоп, натежал от безценни камъни.

Утрото настъпило над града и в двореца настанал голям смут, когато сановниците обявили, че раджата е излязъл предната вечер и не се е върнал.

— Ах! — казал някой. — Всичко е наред! Везирът Муш трябва да знае къде е, тъй като именно той е придружавал владетеля.

Те отишли до къщата на везира и там научили, че везирът е излязъл предната вечер и не се е върнал.

— Но — казал един слуга — сигурно лихварят Лена знае къде е той, защото беше с него, когато Муш излезе.

Тогава отишли до къщата на Лена и там научили, че лихварят е излязъл предната вечер, и също не се е върнал, но вратарят им казал, че го е придружавал Дена, продавачът на зехтин, тъй че той може да знае къде са.

И така, те се отправили към къщата на Дена и жената на Дена ги посрещнала с порой от упреци и вопли, понеже Дена също бил отишъл предната вечер до къщата на Лена и не се върнал.

Напразно чакали и търсили — никой от четиримата злощастници не се завърнал повече у дома си и само по обърканата история, разказвана от жената на Дена, можели да предполагат каква била съдбата им.

И до ден-днешен в тази страна когато някой алчен човек падне в собствената си клопка и в стремежа си да заграби прекалено много загубва всичко, хората казват:

— Всичко загуби! Ни Дена, ни Лена, ни Муш, ни Каре останаха.

И малцина са тези, които знаят откъде е дошла поговорката и какво означава.