In a beautiful island that lies in the southern seas, where chains of bright orchids bind the trees together, and the days and nights are equally long and nearly equally hot, there once lived a family of seven sisters. Their father and mother were dead, and they had no brothers, so the eldest girl ruled over the rest, and they all did as she bade them. One sister had to clean the house, a second carried water from the spring in the forest, a third cooked their food, while to the youngest fell the hardest task of all, for she had to cut and bring home the wood which was to keep the fire continually burning. This was very hot and tiring work, and when she had fed the fire and heaped up in a corner the sticks that were to supply it till the next day, she often threw herself down under a tree, and went sound asleep.

One morning, however, as she was staggering along with her bundle on her back, she thought that the river which flowed past their hut looked so cool and inviting that she determined to bathe in it, instead of taking her usual nap. Hastily piling up her load by the fire, and thrusting some sticks into the flame, she ran down to the river and jumped in. How delicious it was diving and swimming and floating in the dark forest, where the trees were so thick that you could hardly see the sun! But after a while she began to look about her, and her eyes fell on a little fish that seemed made out of a rainbow, so brilliant were the colours he flashed out.

“I should like him for a pet,” thought the girl, and the next time the fish swam by, she put out her hand and caught him. Then she ran along the grassy path till she came to a cave in front of which a stream fell over some rocks into a basin. Here she put her little fish, whose name was Djulung-djulung, and promising to return soon and bring him some dinner, she went away.

By the time she got home, the rice for their dinner was already cooked, and the eldest sister gave the other six their portions in wooden bowls. But the youngest did not finish hers, and when no one was looking, stole off to the fountain in the forest where the little fish was swimming about.

“See! I have not forgotten you,” she cried, and one by one she let the grains of rice fall into the water, where the fish gobbled them up greedily, for he had never tasted anything so nice.

“That is all for today,” she said at last, “but I will come again tomorrow,” and biding him goodbye she went down the path.

Now the girl did not tell her sisters about the fish, but every day she saved half of her rice to give him, and called him softly in a little song she had made for herself. If she sometimes felt hungry, no one knew of it, and, indeed, she did not mind that much, when she saw how the fish enjoyed it. And the fish grew fat and big, but the girl grew thin and weak, and the loads of wood felt heavier every day, and at last her sisters noticed it.

Then they took counsel together, and watched her to see what she did, and one of them followed her to the fountain where Djulung lived, and saw her give him all the rice she had saved from her breakfast. Hastening home the sister told the others what she had witnessed, and that a lovely fat fish might be had for the catching. So the eldest sister went and caught him, and he was boiled for supper, but the youngest sister was away in the woods, and did not know anything about it.

Next morning she went as usual to the cave, and sang her little song, but no Djulung came to answer it; twice and thrice she sang, then threw herself on her knees by the edge, and peered into the dark water, but the trees cast such a deep shadow that her eyes could not pierce it.

“Djulung cannot be dead, or his body would be floating on the surface,” she said to herself, and rising to her feet she set out homewards, feeling all of a sudden strangely tired.

“What is the matter with me?” she thought, but somehow or other she managed to reach the hut, and threw herself down in a corner, where she slept so soundly that for days no one was able to wake her.

At length, one morning early, a cock began to crow so loud that she could sleep no longer and as he continued to crow she seemed to understand what he was saying, and that he was telling her that Djulung was dead, killed and eaten by her sisters, and that his bones lay buried under the kitchen fire. Very softly she got up, and took up the large stone under the fire, and creeping out carried the bones to the cave by the fountain, where she dug a hole and buried them anew. And as she scooped out the hole with a stick she sang a song, bidding the bones grow till they became a tree—a tree that reached up so high into the heavens that its leaves would fall across the sea into another island, whose king would pick them up.

As there was no Djulung to give her rice to, the girl soon became fat again, and as she was able to do her work as of old, her sisters did not trouble about her. They never guessed that when she went into the forest to gather her sticks, she never failed to pay a visit to the tree, which grew taller and more wonderful day by day. Never was such a tree seen before. Its trunk was of iron, its leaves were of silk, its flowers of gold, and its fruit of diamonds, and one evening, though the girl did not know it, a soft breeze took one of the leaves, and blew it across the sea to the feet of one of the king’s attendants.

“What a curious leaf! I have never beheld one like it before. I must show it to the king,” he said. When the king saw it he declared he would never rest until he had found the tree which bore it, even if he had to spend the rest of his life in visiting the islands that lay all round. Happily for him, he began with the island that was nearest, and here in the forest he suddenly saw standing before him the iron tree, its boughs covered with shining leaves like the one he carried about him.

“But what sort of a tree is it, and how did it get here?” he asked of the attendants he had with him. No one could answer him, but as they were about to pass out of the forest a little boy went by, and the king stopped and enquired if there was anyone living in the neighbourhood whom he might question.

“Seven girls live in a hut down there,” replied the boy, pointing with his finger to where the sun was setting.

“Then go and bring them here, and I will wait,” said the king, and the boy ran off and told the sisters that a great chief, with strings of jewels round his neck, had sent for them.

Pleased and excited the six elder sisters at once followed the boy, but the youngest, who was busy, and who did not care about strangers, stayed behind, to finish the work she was doing. The king welcomed the girls eagerly, and asked them all manner of questions about the tree, but as they had never even heard of its existence, they could tell him nothing.

“And if we, who live close by the forest, do not know, you may be sure no one does,” added the eldest, who was rather cross at finding this was all that the king wanted of them.

“But the boy told me there were seven of you, and there are only six here,” said the king.

“Oh, the youngest is at home, but she is always half asleep, and is of no use except to cut wood for the fire,” replied they in a breath.

“That may be, but perhaps she dreams,” answered the king. “Anyway, I will speak to her also.”

Then he signed to one of his attendants, who followed the path that the boy had taken to the hut.

Soon the man returned, with the girl walking behind him. And as soon as she reached the tree it bowed itself to the earth before her, and she stretched out her hand and picked some of its leaves and flowers and gave them to the king.

“The maiden who can work such wonders is fitted to be the wife of the greatest chief,” he said, and so he married her, and took her with him across the sea to his own home, where they lived happily for ever after.

На един красив остров сред южните морета, където гирлянди от ярки орхидеи свързват дърветата едно за друго, а дните и нощите са еднакво дълги и почти еднакво топли, живеели някога заедно седем сестри. Баща им и майка им били умрели, а братя нямали, тъй че всички слушали най-голямата сестра и правели каквото им кажела. Една от сестрите трябвало да чисти къщата, друга носела вода от горския извор, трета приготвяла храната, докато за най-малката се паднала най-тежката работа, защото тя трябвало да сече дърва и да ги носи вкъщи, за да се поддържа непрекъснато огънят. Това било много трудна и изморителна работа и след като подклаждала огъня и натрупвала достатъчно съчки в ъгъла, че да стигнат до следващия ден, тя често се поваляла под някое дърво и непробудно заспивала.

Една сутрин обаче, докато се олюлявала с товара си на гръб, тя си помислила, че реката, която тече край тяхната къща, изглежда тъй прохладна и мамеща, и решила да се изкъпе в нея, вместо да се отдаде на обичайната си дрямка. Набързо струпала товара си край огнището, пъхнала няколко съчки в огъня, спуснала се към реката и скочила вътре. Колко приятно било да се гмурка и плува, и да се носи през тъмната гора, където дърветата били толкова нагъсто, че едва се виждало слънцето! Но след известно време тя започнала да се вглежда около себе си и погледът й паднал на малка рибка, която изглеждала направена от небесна дъга, така ослепително проблясвали цветовете й.

— Бих искала да имам тази рибка — помислила си девойката и следващия път, когато рибката доплувала наблизо, тя протегнала ръка и я хванала. След това тръгнала по една тревиста пътека, докато стигнала до пещера, пред която от скалите се изливал поток в едно каменно корито. Тук пуснала своята рибка, чието име било Джулунг-джулунг, и след като обещала да се върне скоро и да донесе нещо за ядене, си отишла.

По времето, когато се прибрала у дома, оризът за вечеря бил сварен и най-голямата сестра раздала на останалите шест порциите им в дървени купички. Но най-малката не довършила своята порция и когато никой не я гледал, се промъкнала до водопада в гората, където плувала малката рибка.

— Виж! Не съм те забравила — извикала тя и пуснала едно по едно оризовите зрънца във водата, където рибката лакомо ги излапала, защото никога не била вкусвала толкова хубаво нещо.

— Това е всичко за днес — казала тя накрая, — но пак ще дойда утре — и като й махнала за довиждане, се спуснала по пътеката.

Обаче девойката не казала на сестрите си за рибата, а всеки ден заделяла половината от ориза си за нея, и я зовяла тихо с една песничка, която сама съчинила. Макар понякога да се чувствала гладна, никой не разбрал, а и тя не страдала много от това, като виждала с каква наслада яде рибката. И рибката дебелеела и растяла, а момичето слабеело и губело сили и товарите с дърва й се стрували от ден на ден все по-тежки, докато накрая сестрите й забелязали това.

Тогава те се наговорили и се заели да я наблюдават какво прави, а една от тях я проследила до водопада, където живеела Джулунг, и я видяла, че дава на рибата всичкия ориз, който заделила от закуската си. Сестрата побързала към къщи и казала на другите какво е видяла и че там може да се улови една хубава тлъста риба. Най-голямата сестра отишла, хванала рибата и я сварили за вечеря, но най-малката сестра била заминала в гората и не знаела нищо за това.

На следващата сутрин тя отишла както обикновено при пещерата и запяла своята песничка, но никаква Джулунг не се появила. Втори и трети път я изпяла, после се хвърлила на колене на брега и надникнала в тъмната вода, но дърветата хвърляли такава плътна сянка, че погледът й не можел да проникне през нея.

— Джулунг не може да е мъртва, инак тялото й щеше да плува на повърхността — казала си тя, изправила се на крака и тръгнала към къщи, като усетила изведнъж необикновена умора.

— Какво става с мен? — помислила си тя, но някак си успяла да стигне до колибата и се проснала в един ъгъл, където заспала така дълбоко, че с дни никой не можел да я събуди.

Най-сетне, рано една сутрин петелът започнал да кукурига толкова силно, че тя не можела повече да спи, и колкото повече кукуригал, й се струвало, че разбира какво казва. А той й казвал, че Джулунг е мъртва, убита и изядена от сестрите й, а костите й лежат заровени под огнището в кухнята. Тя тихичко станала и повдигнала големия камък под огнището, после се измъкнала и занесла костите до пещерата при водопада, където изкопала дупка и пак ги заровила. И докато заравяла дупката с една пръчка, тя пеела и нареждала: от костите да израсте дърво, дърво, чак до небето високо, че като се отронят листата му, да паднат през морето на някой друг остров, чийто цар да ги събере.

Тъй като вече я нямало Джулунг, на която да дава от своя ориз, девойката скоро напълняла отново и понеже можела да си върши работата както преди, сестрите й не се безпокоели за нея. Те не знаели, че когато отивала в гората да събира съчки, тя никога не пропускала да посети дървото, което от ден на ден ставало по-високо и по-прекрасно. Никой дотогава не бил виждал такова дърво. Дънерът му бил железен, листата му от коприна, цветовете от злато, а плодовете от диаманти. А една вечер, без момичето да знае, лекият бриз подхванал едно от листата и го отнесъл през морето до краката на един от придворните на царя.

— Какво необикновено листо! Никога преди не съм виждал подобно. Трябва да го покажа на царя — казал той. Когато царят го видял, заявил, че няма да се успокои, докато не намери дървото, на което е расло това листо, дори ако трябва до края на дните си да обикаля всички острови наоколо. За негово щастие, той започнал с най-близкия остров и тук в гората ненадейно съгледал пред себе си желязното дърво, чиито клони били покрити с блестящи листа като онова, което носел със себе си.

— Но що за дърво е това и как е попаднало тук? — попитал той хората от свитата си, които били с него. Никой не можел да му отговори, но когато щели да излизат от гората, едно малко момче минало оттам и царят спрял и го попитал дали наблизо живее някой, когото би могъл да разпита.

— Седем девойки живеят в една колиба там долу — отвърнало момчето, като посочило с пръст накъдето залязвало слънцето.

— Тогава иди и ги доведи тук, аз ще почакам — казал царят и момчето се завтекло и казало на сестрите, че един големец с нанизи от скъпоценности около врата го е изпратил да ги доведе.

Поласкани и развълнувани, шестте по-големи сестри веднага последвали момчето, но най-малката, която била заета и не се интересувала от непознати, останала да си довърши работата. Царят нетърпеливо посрещнал девойките и ги обсипал с въпроси за дървото, но тъй като те не били дори чували за него, нищо не могли да му кажат.

— Щом ние, които живеем близо до гората, не знаем, можете да сте сигурни, че никой не знае — добавила най-голямата, която била доста недоволна, като разбрала, че царят ги е извикал само за това.

— Но момчето ми каза, че вие сте седем, а тук сте само шест — казал царят.

— О, най-малката е у дома, но тя винаги е полузаспала и не я бива за нищо, освен да сече дърва за огъня — отвърнали те в един глас.

— Може и така да е, но тя навярно сънува — отвърнал царят. — Тъй или иначе, аз ще говоря и с нея.

След това дал знак на един от придворните си и той се отправил по пътеката, по която момчето било ходило до колибата.

Скоро човекът се върнал с девойката, която вървяла след него. Щом стигнала до дървото, то се поклонило до земята пред нея, а тя протегнала ръка, откъснала няколко от неговите листа и цветове и ги дала на царя.

— Девойка, която може да върши такива чудеса, е достойна да бъде жена на най-великия владетел — казал царят. После се оженил за нея и я завел със себе си в своя дом оттатък морето, където те и заживели щастливо завинаги.