Once upon a time there was a youth called Moti, who was very big and strong, but the clumsiest creature you can imagine. So clumsy was he that he was always putting his great feet into the bowls of sweet milk or curds which his mother set out on the floor to cool, always smashing, upsetting, breaking, until at last his father said to him:

“Here, Moti, are fifty silver pieces which are the savings of years; take them and go and make your living or your fortune if you can.”

Then Moti started off one early spring morning with his thick staff over his shoulder, singing gaily to himself as he walked along.

In one way and another he got along very well until a hot evening when he came to a certain city where he entered the travellers’ “serai” or inn to pass the night. Now a serai, you must know, is generally just a large square enclosed by a high wall with an open colonnade along the inside all round to accommodate both men and beasts, and with perhaps a few rooms in towers at the corners for those who are too rich or too proud to care about sleeping by their own camels and horses. Moti, of course, was a country lad and had lived with cattle all his life, and he wasn’t rich and he wasn’t proud, so he just borrowed a bed from the innkeeper, set it down beside an old buffalo who reminded him of home, and in five minutes was fast asleep.

In the middle of the night he woke, feeling that he had been disturbed, and putting his hand under his pillow found to his horror that his bag of money had been stolen. He jumped up quietly and began to prowl around to see whether anyone seemed to be awake, but, though he managed to arouse a few men and beasts by falling over them, he walked in the shadow of the archways round the whole serai without coming across a likely thief. He was just about to give it up when he overheard two men whispering, and one laughed softly, and peering behind a pillar, he saw two Afghan horse dealers counting out his bag of money! Then Moti went back to bed.

In the morning Moti followed the two Afghans outside the city to the horse market in which their horses were offered for sale. Choosing the best-looking horse amongst them he went up to it and said:

“Is this horse for sale? may I try it?” and, the merchants assenting, he scrambled up on its back, dug in his heels, and off they flew. Now Moti had never been on a horse in his life, and had so much ado to hold on with both hands as well as with both legs that the animal went just where it liked, and very soon broke into a breakneck gallop and made straight back to the serai where it had spent the last few nights.

“This will do very well,” thought Moti as they whirled in at the entrance. As soon as the horse had arrived at its stable it stopped of its own accord and Moti immediately rolled off; but he jumped up at once, tied the beast up, and called for some breakfast. Presently the Afghans appeared, out of breath and furious, and claimed the horse.

“What do you mean?” cried Moti, with his mouth full of rice, “it’s my horse; I paid you fifty pieces of silver for it—quite a bargain, I’m sure!”

“Nonsense! it is our horse,” answered one of the Afghans beginning to untie the bridle.

“Leave off,” shouted Moti, seizing his staff; “if you don’t let my horse alone I’ll crack your skulls! you thieves! I know you! Last night you took my money, so today I took your horse; that’s fair enough!”

Now the Afghans began to look a little uncomfortable, but Moti seemed so determined to keep the horse that they resolved to appeal to the law, so they went off and laid a complaint before the king that Moti had stolen one of their horses and would not give it up nor pay for it.

Presently a soldier came to summon Moti to the king; and, when he arrived and made his obeisance, the king began to question him as to why he had galloped off with the horse in this fashion. But Moti declared that he had got the animal in exchange for fifty pieces of silver, whilst the horse merchants vowed that the money they had on them was what they had received for the sale of other horses; and in one way and another the dispute got so confusing that the king (who really thought that Moti had stolen the horse) said at last,

“Well, I tell you what I will do. I will lock something into this box before me, and if he guesses what it is, the horse is his, and if he doesn’t then it is yours.”

To this Moti agreed, and the king arose and went out alone by a little door at the back of the Court, and presently came back clasping something closely wrapped up in a cloth under his robe, slipped it into the little box, locked the box, and set it up where all might see.

“Now,” said the king to Moti, “guess!”

It happened that when the king had opened the door behind him, Moti noticed that there was a garden outside: without waiting for the king’s return he began to think what could be got out of the garden small enough to be shut in the box.

“Is it likely to be a fruit or a flower? No, not a flower this time, for he clasped it too tight. Then it must be a fruit or a stone. Yet not a stone, because he wouldn’t wrap a dirty stone in his nice clean cloth. Then it is a fruit! And a fruit without much scent, or else he would be afraid that I might smell it. Now what fruit without much scent is in season just now? When I know that I shall have guessed the riddle!”

As has been said before, Moti was a country lad, and was accustomed to work in his father’s garden. He knew all the common fruits, so he thought he ought to be able to guess right; but so as not to let it seem too easy, he gazed up at the ceiling with a puzzled expression, and looked down at the floor with an air or wisdom and his fingers pressed against his forehead, and then he said, slowly, with his eyes on the king,—

“It is freshly plucked! It is round and it is red! It is a pomegranate!”

Now the king knew nothing about fruits except that they were good to eat; and, as for seasons, he asked for whatever fruit he wanted whenever he wanted it, and saw that he got it; so to him Moti’s guess was like a miracle, and clear proof not only of his wisdom but of his innocence, for it was a pomegranate that he had put into the box. Of course when the king marvelled and praised Moti’s wisdom, everybody else did so too; and, whilst the Afghans went off crestfallen, Moti took the horse and entered the king’s service.

Very soon after this, Moti, who continued to live in the serai, came back one wet and stormy evening to find that his precious horse had strayed. Nothing remained of him but a broken halter cord, and no one knew what had become of him. After enquiring of everyone who was likely to know, Moti seized the cord and his big staff and sallied out to look for him. Away and away he tramped out of the city and into the neighbouring forest, tracking hoof marks in the mud. Presently it grew late, but still Moti wandered on until suddenly in the gathering darkness he came right upon a tiger who was contentedly eating his horse.

“You thief!” shrieked Moti, and ran up and, just as the tiger, in astonishment, dropped a bone—whack! came Moti’s staff on his head with such good will that the beast was half stunned and could hardly breathe or see. Then Moti continued to shower upon him blows and abuse until the poor tiger could hardly stand, whereupon his tormentor tied the end of the broken halter round his neck and dragged him back to the serai.

“If you had my horse,” he said, “I will at least have you, that’s fair enough!”

And he tied him up securely by the head and heels, much as he used to tie the horse; then, the night being far gone, he flung himself beside him and slept soundly.

You cannot imagine anything like the fright of the people in the serai, when they woke up and found a tiger—very battered but still a tiger—securely tethered amongst themselves and their beasts! Men gathered in groups talking and exclaiming, and finding fault with the innkeeper for allowing such a dangerous beast into the serai, and all the while the innkeeper was just as troubled as the rest, and none dared go near the place where the tiger stood blinking miserably on everyone, and where Moti lay stretched out snoring like thunder.

At last news reached the king that Moti had exchanged his horse for a live tiger; and the monarch himself came down, half disbelieving the tale, to see if it were really true. Someone at last awoke Moti with the news that his royal master was come; and he arose yawning, and was soon delightedly explaining and showing off his new possession. The king, however, did not share his pleasure at all, but called up a soldier to shoot the tiger, much to the relief of all the inmates of the serai except Moti. If the king, however, was before convinced that Moti was one of the wisest of men, he was now still more convinced that he was the bravest, and he increased his pay a hundredfold, so that our hero thought that he was the luckiest of men.

A week or two after this incident the king sent for Moti, who on arrival found his master in despair. A neighbouring monarch, he explained, who had many more soldiers than he, had declared war against him, and he was at his wits’ end, for he had neither money to buy him off nor soldiers enough to fight him—what was he to do?

“If that is all, don’t you trouble,” said Moti. “Turn out your men, and I’ll go with them, and we’ll soon bring this robber to reason.”

The king began to revive at these hopeful words, and took Moti off to his stable where he bade him choose for himself any horse he liked. There were plenty of fine horses in the stalls, but to the king’s astonishment Moti chose a poor little rat of a pony that was used to carry grass and water for the rest of the stable.

“But why do you choose that beast?” said the king.

“Well, you see, your majesty,” replied Moti, “there are so many chances that I may fall off, and if I choose one of your fine big horses I shall have so far to fall that I shall probably break my leg or my arm, if not my neck, but if I fall off this little beast I can’t hurt myself much.”

A very comical sight was Moti when he rode out to the war. The only weapon he carried was his staff, and to help him to keep his balance on horseback he had tied to each of his ankles a big stone that nearly touched the ground as he sat astride the little pony. The rest of the king’s cavalry were not very numerous, but they pranced along in armour on fine horses. Behind them came a great rabble of men on foot armed with all sorts of weapons, and last of all was the king with his attendants, very nervous and ill at ease. So the army started.

They had not very far to go, but Moti’s little pony, weighted with a heavy man and two big rocks, soon began to lag behind the cavalry, and would have lagged behind the infantry too, only they were not very anxious to be too early in the fight, and hung back so as to give Moti plenty of time. The young man jogged along more and more slowly for some time, until at last, getting impatient at the slowness of the pony, he gave him such a tremendous thwack with his staff that the pony completely lost his temper and bolted. First one stone became untied and rolled away in a cloud of dust to one side of the road, whilst Moti nearly rolled off too, but clasped his steed valiantly by its ragged mane, and, dropping his staff, held on for dear life. Then, fortunately the other rock broke away from his other leg and rolled thunderously down a neighbouring ravine. Meanwhile the advanced cavalry had barely time to draw to one side when Moti came dashing by, yelling bloodthirsty threats to his pony:

“You wait till I get hold of you! I’ll skin you alive! I’ll wring your neck! I’ll break every bone in your body!”

The cavalry thought that this dreadful language was meant for the enemy, and were filled with admiration of his courage. Many of their horses too were quite upset by this whirlwind that galloped howling through their midst, and in a few minutes, after a little plunging and rearing and kicking, the whole troop were following on Moti’s heels.

Far in advance, Moti continued his wild career. Presently in his course he came to a great field of castor-oil plants, ten or twelve feet high, big and bushy, but quite green and soft. Hoping to escape from the back of his fiery steed Moti grasped one in passing, but its roots gave way, and he dashed on, with the whole plant looking like a young tree flourishing in his grip.

The enemy were in battle array, advancing over the plain, their king with them confident and cheerful, when suddenly from the front came a desperate rider at a furious gallop.

“Sire!” he cried, “save yourself! the enemy are coming!”

“What do you mean?” said the king.

“Oh, sire!” panted the messenger, “fly at once, there is no time to lose. Foremost of the enemy rides a mad giant at a furious gallop. He flourishes a tree for a club and is wild with anger, for as he goes he cries, ‘You wait till I get hold of you! I’ll skin you alive! I’ll wring your neck! I’ll break every bone in your body!’ Others ride behind, and you will do well to retire before this whirlwind of destruction comes upon you.”

Just then out of a cloud of dust in the distance the king saw Moti approaching at a hard gallop, looking indeed like a giant compared with the little beast he rode, whirling his castor-oil plant, which in the distance might have been an oak tree, and the sound of his revilings and shoutings came down upon the breeze! Behind him the dust cloud moved to the sound of the thunder of hoofs, whilst here and there flashed the glitter of steel. The sight and the sound struck terror into the king, and, turning his horse, he fled at top speed, thinking that a regiment of yelling giants was upon him; and all his force followed him as fast as they might go. One fat officer alone could not keep up on foot with that mad rush, and as Moti came galloping up he flung himself on the ground in abject fear. This was too much for Moti’s excited pony, who shied so suddenly that Moti went flying over his head like a skyrocket, and alighted right on the top of his fat foe.

Quickly regaining his feet Moti began to swing his plant round his head and to shout:

“Where are your men? Bring them up and I’ll kill them. My regiments! Come on, the whole lot of you! Where’s your king? Bring him to me. Here are all my fine fellows coming up and we’ll each pull up a tree by the roots and lay you all flat and your houses and towns and everything else! Come on!”

But the poor fat officer could do nothing but squat on his knees with his hands together, gasping. At last, when he got his breath, Moti sent him off to bring his king, and to tell him that if he was reasonable his life should be spared. Off the poor man went, and by the time the troops of Moti’s side had come up and arranged themselves to look as formidable as possible, he returned with his king. The latter was very humble and apologetic, and promised never to make war any more, to pay a large sum of money, and altogether do whatever his conqueror wished.

So the armies on both sides went rejoicing home, and this was really the making of the fortune of clumsy Moti, who lived long and contrived always to be looked up to as a fountain of wisdom, valour, and discretion by all except his relations, who could never understand what he had done to be considered so much wiser than anyone else.

Имало едно време един момък, наречен Моти, който бил много едър и силен, но едва ли можете да си представите по-несръчно създание от него. Толкова недодялан бил, че все пъхал големите си стъпала в паниците с подсладено мляко или извара, които майка му слагала на пода да изстинат, винаги газел, прекатурвал, чупел, докато най-сетне баща му казал:

— Ето ти, Моти, петдесет сребърника, които съм спестявал с години. Вземи ги и върви да си изкарваш хляба или си опитай късмета, ако можеш.

И една ранна пролетна утрин Моти потеглил с дебелата си тояга през рамо, като си пеел весело, докато крачел напред.

Така или иначе, всичко вървяло много добре, докато в една гореща вечер стигнал до някакъв град, където влязъл в пътническия кервансарай, или странноприемница, за да прекара нощта. А кервансарай, трябва да знаете, обикновено е просто голям площад, ограден с висока стена, с открита колонада по протежение на цялата вътрешна страна за настаняване на хората и животните и може би с няколко стаи в кулите по ъглите за тези, които са твърде богати или прекалено горди, за да искат да спят при собствените си камили и коне. Моти, разбира се, бил селски момък и бил прекарал целия си живот с добитъка, при това не бил богат, нито пък горделив, затова само поискал от ханджията една постеля, проснал я край един стар бивол, който му напомнял за дома, и след пет минути дълбоко спял.

Посред нощ се събудил, обезпокоен от нещо, и като пъхнал ръка под възглавницата си, за свой ужас открил, че кесията с парите му била открадната. Той безшумно скочил и започнал да обикаля наоколо, за да види дали има някой, който изглежда буден, но макар че успял да събуди няколко души и добичета, падайки върху тях, обходил в сянката на арките целия кервансарай, без да се натъкне на вероятния крадец. Тъкмо се канел да се откаже, когато дочул двама мъже да си шепнат и единият тихо се смеел, и като надникнал зад една колона, видял двама афганистански търговци на коне, които броели парите от неговата кесия! После Моти се върнал да си доспи.

На сутринта Моти проследил двамата афганистанци вън от града до пазара за коне, където техните коне се предлагали за продан. Като си избрал най-добрия кон сред тях, той се доближил до него и казал:

— Продава ли се този кон? Може ли да го пробвам? — и след като търговците се съгласили, се покатерил на гърба му, забил пети и отпрашил надалеч с коня. Обаче Моти никога в живота си не се бил качвал на кон и правел неимоверни усилия да се държи на него с две ръце и два крака, така че животното се движело накъдето си иска и много скоро се понесло в главозамайващ галоп и обърнало назад, право към кервансарая, където било прекарало последните няколко нощи.

— Точно това ми трябва — помислил си Моти, докато профучавали през входа. Щом конят стигнал до конюшнята си, спрял по собствено желание и Моти незабавно се намерил на земята, но веднага скочил, завързал животното и си поръчал закуска. В този момент се появили афганистанците, задъхани и разгневени, и поискали да им върне коня.

— Какво искате да кажете? — възкликнал Моти с уста, пълна с ориз. — Това е моят кон. Аз ви платих петдесет сребърника за него — добра цена, не ще и съмнение!

— Глупости! Този кон е наш — отвърнал един от афганистанците и започнал да отвързва юздата.

— Престанете — извикал Моти, като грабнал тоягата си, — ако не оставите коня ми на мира, ще ви изпочупя главите, крадци такива! Знам кои сте! Снощи вие ми взехте парите, затова днес аз ви вземам коня. Пито-платено!

Афганистанците се почувствали малко неловко, но Моти очевидно имал твърдото намерение да си задържи коня и те решили да се обърнат към закона. Затова отишли и подали жалба пред царя, че Моти е откраднал един от конете им и не иска нито да го върне, нито да плати за него.

Скоро дошъл един войник и призовал Моти да се яви пред царя. Когато той пристигнал и му се поклонил, царят започнал да го разпитва защо е избягал с коня по този начин. Но Моти заявил, че е получил животното срещу петдесет сребърника, докато търговците на коне се кълнели, че парите, които имали в себе си, са получени от продажбата на други коне. Tака или иначе, спорът станал толкова заплетен, че царят, който всъщност смятал, че Моти е откраднал коня, накрая казал:

— Добре, ето какво ще направя. Ще затворя нещо в тази кутийка пред мен и ако той познае какво е, конят е негов, ако не познае, тогава ще бъде ваш.

Моти се съгласил на това, а царят станал и излязъл сам през една вратичка в дъното на съдебната зала. След малко се върнал, като притискал нещо плътно увито в кърпа под мантията си, пъхнал го в кутийката, затворил кутийката и я поставил където всички можели да я виждат

— Сега — казал царят на Моти — отгатни!

Така се случило, че когато царят отворил вратата зад него, Моти забелязал, че отвън имало градина. Без да го чака да се върне, той започнал да мисли какво би могъл да вземе царят от градината, достатъчно малко, че да се побере в кутията.

— Възможно ли е да е плод или цвете? Не, не е цвете, защото той го стискаше твърде силно. Тогава трябва да е плод или камък. И все пак не е камък, защото той не би увил мръсен камък в хубавата си чиста кърпа. Значи е плод! И то плод, който не мирише много, иначе той би се страхувал, че може да усетя аромата му. Е, и кой плод без много аромат има през този сезон? Досетя ли се, ще съм решил загадката!

Както казахме преди, Моти бил селски момък и бил свикнал да работи в градината на баща си. Той познавал всички най-разпространени плодове и затова смятал, че ще може да отгатне. Но за да не изглежда, че това е твърде лесно, се загледал в тавана с озадачено изражение, дълбокомислено свел поглед към пода с притиснати пръсти към челото си и после казал бавно, вперил поглед в царя:

— Това е наскоро откъснато! То е кръгло и червено! Това е нар!

Царят не знаел нищо за плодовете, освен че са добри за ядене, а колкото до сезоните, винаги когато му се прияде някой плод, той го поръчвал и го получавал, затова предположението на Моти му се видяло като чудо и явно доказателство не само за неговата мъдрост, но и за невинността му, тъй като наистина бил сложил нар в кутията. Разбира се, когато царят се възхитил и похвалил мъдростта на Моти, всички останали го последвали и афганистанците си заминали съкрушени, а Моти си запазил коня и постъпил на царска служба.

Много скоро след това Моти, който продължил да живее в кервансарая, се върнал в една дъждовна бурна вечер и открил, че неговият любим кон е изчезнал. Нищо не било останало от него, освен скъсаният оглавник, и никой не знаел какво е станало с коня. След като разпитал всички, които биха могли да знаят, Моти взел въжето и голямата си тояга и излязъл да го търси. Дълго вървял, излязъл от града и навлязъл в съседната гора, като следвал отпечатъците от копита в калта. Станало късно, a Моти продължавал да върви, докато изведнъж се натъкнал в мрачината право на един тигър, който доволно дояждал неговия кон.

— Ах ти, крадецо! — изкрещял Моти и се затичал, а тигърът от изненада изпуснал един кокал. Фрас! — изтрещяла тоягата на Моти по главата му с такава сила, че звярът бил полузашеметен и едва можел да диша и да вижда. Моти продължил да го налага и ругае, докато бедният тигър едва можел да стои на краката си, след което мъчителят му вързал края на скъсаното въже около врата му и го повлякъл назад към кервансарая.

— Ти ми взе коня — казал той, — сега ще бъдеш мой, така е справедливо!

И той му вързал здраво главата и му спънал краката така, както връзвал преди коня, a после, тъй като нощта била много напреднала, се проснал до него и дълбоко заспал.

Не можете да си представите каква била уплахата на хората в кервансарая, когато се събудили и видели един тигър — с много окаян вид, но все пак тигър — здраво завързан сред тях и добитъка им! Хората се събирали на групи, говорели, възклицавали и обвинявали ханджията, че е допуснал такъв опасен звяр в кервансарая, а в същото време и ханджията бил не по-малко разтревожен от останалите. И никой не смеел да се приближи до мястото, където лежал тигърът и премигвал нещастно към тях, а до него се бил изтегнал Моти и гръмогласно похърквал.

Най-после до царя стигнала вестта, че Моти е заменил коня си за жив тигър, и монархът, който не вярвал много на мълвата, лично дошъл да види дали това е истина. Най-накрая някой събудил Моти с новината, че царственият му господар е дошъл. Той се надигнал с прозявка и скоро с удоволствие обяснявал и показвал новата си придобивка. Само че царят съвсем не споделял възторга му, а извикал един войник да застреля тигъра, за голямо облекчение на всички обитатели на кервансарая, освен Моти. Ако царят обаче досега бил убеден, че Моти е един от най-мъдрите хора, сега още повече се убедил, че е и най-смелият, и увеличил стократно заплатата му, а нашият герой си казал, че няма по-голям късметлия от него.

Седмица-две след този случай царят извикал при себе си Моти, който заварил господаря си в отчаяние. Царят обяснил, че съседният владетел, който имал много повече войници от него, му е обявил война, и той не знае как да постъпи, защото няма нито пари да се откупи, нито достатъчно войници да воюва с него. Какво да прави?

— Ако това е всичко, не се тревожете — казал Моти. — Свикайте хората си, а аз ще отида с тях и скоро ще му дадем на тоя разбойник да разбере.

Царят се поободрил от тези обнадеждаващи думи, завел Моти в своята конюшня и му казал да си избере който кон му хареса. Имало много хубави коне в отделенията, но за учудване на царя Моти избрал едно нещастно дребно мизерно пони, което използвали да носи трева и вода за останалите коне.

— Но защо избираш това животно? — запитал царят.

— Виждате ли, Ваше Величество — отвърнал Моти, — има голяма вероятност да падна и ако избера един от Вашите хубави големи коне, ще падна от толкова високо, че вероятно ще си счупя някой крак или ръка, или пък врата, но ако падна от това малко животно, няма много да се нараня.

Моти бил много комична гледка, когато потеглил с коня си на война. Единственото му оръжие била тоягата, а за да пази равновесие на конския гръб, бил вързал на всеки от глезените си по един голям камък, който почти докосвал земята, както бил възседнал малкото пони. Останалата част от царската кавалерия не била многобройна, но те се перчели в ризници на хубави коне. След тях идела голяма сбирщина от пехотинци, въоръжени с най-различни оръжия, а най-накрая били царят и неговите адютанти, много угрижени и неспокойни. И така, войската потеглила.

Пътят им не бил дълъг, но малкото пони на Моти, натоварено с един тежък човек и два големи камъка, скоро взело да изостава след кавалерията и щяло да изостане и след пехотата, обаче те нямали силно желание да се втурнат твърде рано в боя и се отдръпвали назад, като давали на Моти достатъчно време. Известно време момъкът се движел все по-бавно и по-бавно, докато най-сетне, като не можел повече да търпи мудността на понито, го ударил така силно с тоягата си, че понито напълно излязло от кожата си и се понесло като стрела. Първо се отвързал единият камък и се търкулнал сред облак прах от едната страна на пътя, при което Моти също едва не се изтърсил, ала се вкопчил храбро в чорлавата грива на добичето и макар че изтървал тоягата си, се държал с всички сили. След това, за щастие, се откъснал и камъкът от другия му крак и се изтърколил с гръм и трясък в близката клисура. През това време кавалерията била напреднала и едва имала време да се изтегли встрани, когато профучал Моти, крещейки кръвожадни заплахи към понито си:

— Почакай само да ми паднеш! Жив ще те одера! Ще ти извия врата! Кокалите ти ще изпотроша!

Кавалеристите помислили, че тези ужасяващи думи са предназначени за врага, и били изпълнени с възхищение пред смелостта му. Много от конете им също доста се изплашили от този вихър, който галопирал с крясъци сред тях, и след няколко минути, след малко скачане, изправяне на задни крака и хвърляне на къчове, цялата войска следвала Моти по петите.

Далеч напред Моти продължавал дивото си препускане. Скоро пътят му го отвел до обширно поле с рицинови растения, десет-дванайсет фута високи, големи и гъсти, но доста зелени и меки. Надявайки се да се изсули от гърба на пламенния си жребец, Моти сграбчил едно на минаване, но корените му не издържали и той се понесъл нататък с цялото растение, и изглеждал сякаш е сграбчил и размахва младо дърво.

Врагът напредвал в боен ред през равнината, царят им бил с тях, самоуверен и весел, когато изведнъж от бойната линия пристигнал един отчаян ездач в буен галоп.

— Господарю! — извикал той. — Спасявай се! Враговете идват!

— Какво искаш да кажеш? — запитал царят.

— О, господарю! — изпъхтял пратеникът. — Бягай веднага, няма време за губене. Пред вражеската армия препуска един луд гигант в бесен галоп. Той размахва едно дърво като тояга и е обезумял от ярост, защото като минава, вика: „Почакай само да ми паднеш! Жив ще те одера! Ще ти извия врата! Кокалите ти ще изпотроша!“ След него идат други, тъй че е по-добре да се оттеглиш, преди тази разрушителна стихия да те e връхлетяла.

Точно тогава царят видял иззад облак прах в далечината Моти, който се приближавал към тях в бърз галоп и изглеждал наистина като гигант в сравнение с малкото животно, което яздел, размахвайки рициновото си растение, отдалече подобно на дъбово дърво, и звукът от неговите ругатни и крясъци достигал до тях с полъха на вятъра! Зад него се движел облак прах в такт с грохота на копитата, а тук-таме проблясвала стомана. Гледката и звукът предизвикали ужас у царя и като обърнал коня си, той побягнал с най-голяма бързина, мислейки, че войска от ревящи великани идва срещу него. И всичките му военни части го последвали толкова бързо, колкото могли. Само един охранен офицер не могъл да издържи пеша на това лудо бързане и когато Моти го настигнал в галоп, той се хвърлил на земята в пълна уплаха. Това било твърде много за възбуденото пони на Моти, което така внезапно подскочило, че Моти прелетял над главата му като сигнална ракета и се стоварил право върху своя угоен враг.

Като се изправил бързо на краката си, Моти взел да размахва своето растение около главата си и да крещи:

— Къде са хората ти? Доведи ги да ги избия. Мои полкове! Елате всички тук! Къде ви е царят? Доведи ми го. Тук пристигат всички мои първокласни бойци и всеки от нас ще изтръгне по едно дърво с корените и ще ви пометем, ще пометем и вашите къщи, и вашите градове, и всичко останало! Елате!

Но бедният тлъст офицер не можел да направи нищо, освен да застане на колене, задъхвайки се, с допрени умолително ръце. Накрая, когато се съвзел, Моти го изпратил да доведе своя цар и да му каже, че ако бъде разумен, животът му ще бъде пощаден. Клетникът тръгнал и докато войските на Моти пристигнат и се подредят така, че да изглеждат колкото се може по-внушителни, той се върнал със своя цар. Неговият цар бил много смирен и разкаян и обещал никога повече да не повежда война, да заплати голяма сума пари и изобщо да стори всичко, което победителят поиска.

И така, двете армии си отишли ликуващи у дома и това било наистина голям успех за непохватния Моти, който живял дълго и винаги бил смятан за извор на мъдрост, храброст и благоразумие от всички, освен от роднините си, които никога не могли да разберат какво е направил, за да го считат по-умен от всички останали.