A long time ago a little town made up of a collection of low huts stood in a tiny green valley at the foot of a cliff. Of course the people had taken great care to build their houses out of reach of the highest tide which might be driven on shore by a west wind, but on the very edge of the town there had sprung up a tree so large that half its boughs hung over the huts and the other half over the deep sea right under the cliff, where sharks loved to come and splash in the clear water.

The branches of the tree itself were laden with fruit, and every day at sunrise a big grey monkey might have been seen sitting in the topmost branches having his breakfast, and chattering to himself with delight.

After he had eaten all the fruit on the town side of the tree the monkey swung himself along the branches to the part which hung over the water. While he was looking out for a nice shady place where he might perch comfortably he noticed a shark watching him from below with greedy eyes.

'Can I do anything for you, my friend?' asked the monkey politely.

'Oh! if you only would thrown me down some of those delicious things, I should be so grateful,' answered the shark. 'After you have lived on fish for fifty years you begin to feel you would like a change. And I am so very, very tired of the taste of salt.'

'Well, I don't like salt myself,' said the monkey; 'so if you will open your mouth I will throw this beautiful juicy kuyu into it,' and, as he spoke, he pulled one off the branch just over his head. But it was not so easy to hit the shark's mouth as he supposed, even when the creature had turned on his back, and the first kuyu only struck one of his teeth and rolled into the water. However, the second time the monkey had better luck, and the fruit fell right in.

'Ah, how good!' cried the shark. 'Send me another, please.' And the monkey grew tired of picking the kuyu long before the shark was tired of eating them.

'It is getting late, and I must be going home to my children,' he said, at length, 'but if you are here at the same time to-morrow I will give you another treat.'

'Thank you, thank you,' said the shark, showing all his great ugly teeth as he grinned with delight; 'you can't guess how happy you have made me,' and he swam away into the shadow, hoping to sleep away the time till the monkey came again.

For weeks the monkey and the shark breakfasted together, and it was a wonder that the tree had any fruit left for them. They became fast friends, and told each other about their homes and their children, and how to teach them all they ought to know.

By and bye the monkey became rather discontented with his green house in a grove of palms beyond the town, and longed to see the strange things under the sea which he had heard of from the shark. The shark perceived this very clearly, and described greater marvels, and the monkey as he listened grew more and more gloomy.

Matters were in this state when one day the shark said:

'I really hardly know how to thank you for all your kindness to me during these weeks. Here I have nothing of my own to offer you, but if you would only consent to come home with me, how gladly would I give you anything that might happen to take your fancy.'

'I should like nothing better,' cried the monkey, his teeth chattering, as they always did when he was pleased. 'But how could I get there? Not by water. Ugh! It makes me ill to think of it!'

'Oh! don't let that trouble you,' replied the shark, 'you have only to sit on my back and I will undertake that not a drop of water shall touch you.'

So it was arranged, and directly after breakfast next morning the shark swam close up under the tree and the monkey dropped neatly on his back, without even a splash. After a few minutes--for at first he felt a little frightened at his strange position--the monkey began to enjoy himself vastly, and asked the shark a thousand questions about the fish and the sea-weeds and the oddly-shaped things that floated past them, and as the shark always gave him some sort of answer, the monkey never guessed that many of the objects they saw were as new to his guide as to himself.

The sun had risen and set six times when the shark suddenly said, 'My friend, we have now performed half our journey, and it is time that I should tell you something.'

'What is it?' asked the monkey. 'Nothing unpleasant, I hope, for you sound rather grave?'

'Oh, no! Nothing at all. It is only that shortly before we left I heard that the sultan of my country is very ill, and that the only thing to cure him is a monkey's heart.'

'Poor man, I am very sorry for him,' replied the monkey; 'but you were unwise not to tell me till we had started.'

'What do you mean?' asked the shark; but the monkey, who now understood the whole plot, did not answer at once, for he was considering what he should say.

'Why are you so silent?' inquired the shark again.

'I was thinking what a pity it was you did not tell me while I was still on land, and then I would have brought my heart with me.'

'Your heart! Why isn't your heart here?' said the shark, with a puzzled expression.

'Oh, no! Of course not. Is it possible you don't know that when we leave home we always hang up our hearts on trees, to prevent their being troublesome? However, perhaps you won't believe that, and will just think I have invented it because I am afraid, so let us go on to your country as fast as we can, and when we arrive you can look for my heart, and if you find it you can kill me.'

The monkey spoke in such a calm, indifferent way that the shark was quite deceived, and began to wish he had not been in such a hurry.

'But there is no use going on if your heart is not with you,' he said at last. 'We had better turn back to the town, and then you can fetch it.'

Of course, this was just what the monkey wanted, but he was careful not to seem too pleased.

'Well, I don't know,' he remarked carelessly, 'it is such a long way; but you may be right.'

'I am sure I am,' answered the shark, 'and I will swim as quickly as I can,' and so he did, and in three days they caught sight of the kuyu tree hanging over the water.

With a sigh of relief the monkey caught hold of the nearest branch and swung himself up.

'Wait for me here,' he called out to the shark. 'I am so hungry I must have a little breakfast, and then I will go and look for my heart,' and he went further and further into the branches so that the shark could not see him. Then he curled himself up and went to sleep.

'Are you there?' cried the shark, who was soon tired of swimming about under the cliff, and was in haste to be gone.

The monkey awoke with a start, but did not answer.

'Are you there?' called the shark again, louder than before, and in a very cross voice.

'Oh, yes. I am here,' replied the monkey; 'but I wish you had not wakened me up. I was having such a nice nap.'

'Have you got it?' asked the shark. 'It is time we were going.'

'Going where?' inquired the monkey.

'Why, to my country, of course, with your heart. You CAN'T have forgotten!'

'My dear friend,' answered the monkey, with a chuckle, 'I think you must be going a little mad. And as the sun is getting low in the sky, it is time for you to begin your homeward journey. You will have a nice cool voyage, and I hope you will find the sultan better. Farewell!'

And the monkey disappeared among the green branches, and was gone.

Отдавна, много отдавна, в една малка зелена долина в подножието на една скала имало село, което се състояло от група ниски колиби. Разбира се, хората гледали да построят къщите си на такова място, че и най-голямата вълна, донесена на брега от западния вятър, да не може да ги достигне, но съвсем в края на селото се простирало едно дърво, толкова голямо, че половината от неговите клони висели над колибите, а другата половина над дълбокото море точно под скалата, където акулите обичали да идват и да се плискат в прозрачната вода.

Самите клони на дървото били натежали от плодове и всеки ден при изгрев слънце можело да се види една голяма сива маймуна да седи на най-високите клони и да закусва, като си бърбори от удоволствие.

Като изяла всичките плодове откъм страната на селото, маймуната се преметнала от клон на клон към другата част на дървото, която висяла над водата. Докато търсела хубаво сенчесто място, където да може да седне удобно, тя забелязала една акула да я гледа отдолу с лакоми очи.

— Какво мога да направя за тебе, приятелко? — попитала любезно маймуната.

— О, ако би могла само да ми хвърлиш долу от тези вкусни неща, ще ти бъда много благодарна — отговорила акулата. — След като си живял петдесет години само на риба, започваш да чувстваш нужда от промяна. И така ми е омръзнал соленият вкус.

— О, аз също не обичам сол — казала маймуната. — Ако си отвориш устата, аз ще ти хвърля това хубаво сочно куйу [смокиня на Суахили] в нея — и както говорела, тя откъснала едно от клона точно на главата й. Но не е така лесно се уцели устата на акула, както се смята, дори когато създанието се е обърнало по гръб, и първото куйу само се ударило в един от зъбите й и се изтърколило във водата. Обаче следващия път маймуната имала по-добър късмет и плодът попаднал право в нея.

— Ах, колко е хубаво! — извикала акулата. — Хвърли ми друго, моля те — и маймуната се изморила да къса куйута дълго преди акулата да се измори да ги яде.

— Вече става късно и аз трябва да се прибирам в къщи при децата си — казала маймуната най-сетне, — но ако си тука утре по същото време, аз ще те почерпя пак.

— Благодаря ти, благодаря ти — казала акулата, като се ухилила от удоволствие, показвайки всичките си едри грозни зъби. — Ти не можеш да си представиш колко щастлива ме направи — и тя се отдалечила в дълбините, с намерението да си поспи, докато маймуната дойде отново.

Седмици наред маймуната и акулата закусвали заедно и нищо чудно, че скоро на дървото не останали никакви плодове. Те станали големи приятелки и си разказвали една на друга за домовете, за децата и как да се учат те на нещата, които трябва да знаят.

Постепенно маймуната започнала да не харесва своята зелена къща в палмовата горичка отвъд града и копнеела да види странните неща в морето, за които била чула от акулата. Акулата забелязала това много ясно и описвала още по-големи чудеса. А маймуната, колкото повече слушала, толкова по-тъжна ставала.

Тогава един ден акулата казала:

— Аз наистина не зная как да ти се отблагодаря за твоята любезност през последните седмици. Тук нямам нищо, което мога да ти предложа, но ако се съгласиш да дойдеш с мене в къщи, аз ще бъда много щастлива да ти дам каквото ти хареса.

— Няма нищо друго, което да искам повече — извикала маймуната, като зъбите й затракали, както всеки път, когато била доволна. — Но как бих могла да стигна там? Не по вода, уф! Става ми лошо, само като си помисля за това!

— О, това не бива да те безпокои — отговорила акулата. — Ти трябва само да седнеш на гръба ми и аз ще се погрижа нито капка вода да не те намокри.

И така, всичко било уговорено и веднага след закуска на другата сутрин акулата доплувала по-наблизо под дървото и маймуната скочила ловко на гърба й без да предизвика нито една пръска. След няколко минути — защото отначало тя се чувствувала малко изплашена от странното си положение — маймуната започнала да се забавлява неимоверно много и обсипала акулата с хиляди въпроси за рибата и за водораслите, и за нещата с необикновена форма, които преминавали покрай тях, и акулата винаги й давала някакъв отговор, така че маймуната не разбрала, че много от обектите, които видели, били така нови за нейната водачка, както и за самата нея.

Слънцето било изгряло и залязло шест пъти, когато акулата изведнъж казала:

— Приятелко, изминахме половината път и е време вече да ти кажа нещо.

— Какво е то? — попитала маймуната. — Нищо неприятно, надявам се, защото гласът ти звучи някак невесело.

— О, не! Съвсем нищо. Само дето, малко преди да тръгнем, чух, че султанът на моята страна е много болен и че единственото нещо, което може да го излекува, е сърце от маймуна.

— Горкият човек, съжалявам много за него — отвърнала маймуната, — но беше неразумно от твоя страна, че не ми каза това, преди да тръгнем.

— Какво искаш да кажеш? — попитала акулата. Но маймуната, която вече била разбрала каква е работата, не й отговорила веднага, защото обмисляла какво да каже.

— Защо си така мълчалива? — пак поискала да знае акулата.

— Мислех си, колко жалко, че не ми каза докато бях още на сушата, тогава щях да си взема сърцето с мене.

— Твоето сърце! Защо, не е ли твоето сърце тук? — казала акулата с недоумяващо изражение.

— О, не! Разбира се, че не е. Нима е възможно ти да не знаеш, че когато излизаме от къщи, ние винаги си закачаме сърцата по дърветата, за да ги предпазим от тревоги? Обаче, ти сигурно не ще повярваш в това, а само ще си помислиш, че аз го съчиних, защото се страхувам, затова нека да отидем в твоята страна колкото се може по-бързо и когато пристигнем там, потърси дали е у мен моето сърце и ако го намериш, можеш да ме убиеш.

Маймуната говорела с такъв спокоен и безразличен тон, че успяла напълно да заблуди акулата, която започнала да съжалява, че е действувала прибързано.

— Но няма полза да ходим, ако твоето сърце не е с тебе — казала тя най-после. — По-добре да се върнем на твоя бряг и ти да си го вземеш.

Разбира се, точно това искала и маймуната, но внимавала да не се издаде.

— Хм, не знам — казала тя безгрижно. — Това е дълъг път, но ти може би си права.

— Сигурна съм, че съм права — отговорила акулата — и ще плувам колкото се може по-бързо, — и така и направила, а след три дена те видели куйувото дърво надвиснало над водата.

С въздишка на облекчение маймуната се хванала за най-близкия клон и се метнала горе.

— Чакай ме тук — извикала тя на акулата. — Толкова огладнях, че ще трябва първо да закуся малко и след това ще отида да потърся сърцето си — и тя навлязла още по-навътре между клоните, така че акулата да не може да я вижда. После се свила на кълбо и заспала.

— Хей, къде си? — извикала акулата, на която скоро й омръзнало да обикаля под скалата и бързала да си тръгне.

Маймуната трепнала и се събудила, но не отговорила.

— Там ли си? — извикала акулата отново, този път по-високо и много ядосано.

— О, тук съм — отвърнала маймуната, — но щеше да бъде по-добре да не ме беше събудила. Така сладко бях задрямала.

— Донесе ли го? — попитала акулата. — Време е да тръгваме.

— Да тръгваме къде? — поискала да узнае маймуната.

— Как къде, в моята страна, разбира се, с твоето сърце. Не може да си забравила!

— Скъпа приятелко — отвърнала маймуната с хихикане, — аз мисля, че ти си започнала малко да полудяваш. И понеже слънцето вече се спуска ниско по небето, време е за тебе да започнеш пътуването към твоята страна. Желая ти хубаво освежително пътуване и се надявам да завариш султана в по-добро здраве. Сбогом!

И маймуната се скрила между зелените клони и изчезнала.