Far away, in North America, where the Red Indians dwell, there lived a long time ago a beautiful maiden, who was lovelier than any other girl in the whole tribe.

Many of the young braves sought her in marriage, but she would listen to one only—a handsome chief, who had taken her fancy some years before.

So they were to be married, and great rejoicings were made, and the two looked forward to a long life of happiness together, when the very night before the wedding feast a sudden illness seized the girl, and, without a word to her friends who were weeping round her, she passed silently away.

The heart of her lover had been set upon her, and the thought of her remained with him night and day.

He put aside his bow, and went neither to fight nor to hunt, but from sunrise to sunset he sat by the place where she was laid, thinking of his happiness that was buried there.

At last, after many days, a light seemed to come to him out of the darkness.

He remembered having heard from the old, old people of the tribe, that there was a path that led to the Land of Souls—that if you sought carefully you could find it.

So the next morning he got up early, and put some food in his pouch and slung an extra skin over his shoulders, for he knew not how long his journey would take, nor what sort of country he would have to go through.

Only one thing he knew, that if the path was there, he would find it.

At first he was puzzled, as there seemed no reason he should go in one direction more than another.

Then all at once he thought he had heard one of the old men say that the Land of Souls lay to the south, and so, filled with new hope and courage, he set his face southwards.

For many, many miles the country looked the same as it did round his own home.

The forests, the hills, and the rivers all seemed exactly like the ones he had left.

The only thing that was different was the snow, which had lain thick upon the hills and trees when he started, but grew less and less the farther he went south, till it disappeared altogether.

Soon the trees put forth their buds, and flowers sprang up under his feet, and instead of thick clouds there was blue sky over his head, and everywhere the birds were singing.

Then he knew that he was in the right road.

The thought that he should soon behold his lost bride made his heart beat for joy, and he sped along lightly and swiftly.

Now his way led through a dark wood, and then over some steep cliffs, and on the top of these he found a hut or wigwam.

An old man clothed in skins, and holding a staff in his hand, stood in the doorway; and he said to the young chief who was beginning to tell his story,

“I was waiting for you, wherefore you have come I know. It is but a short while since she whom you seek was here. Rest in my hut, as she also rested, and I will tell you what you ask, and whither you should go.”

On hearing these words, the young man entered the hut, but his heart was too eager within him to suffer him to rest, and when he arose, the old man rose too, and stood with him at the door.

“Look,” he said, “at the water which lies far out yonder, and the plains which stretch beyond. That is the Land of Souls, but no man enters it without leaving his body behind him. So, lay down your body here; your bow and arrows, your skin and your dog. They shall be kept for you safely.”

Then he turned away, and the young chief, light as air, seemed hardly to touch the ground; and as he flew along the scents grew sweeter and the flowers more beautiful, while the animals rubbed their noses against him, instead of hiding as he approached, and birds circled round him, and fishes lifted up their heads and looked as he went by.

Very soon he noticed with wonder, that neither rocks nor trees barred his path.

He passed through them without knowing it, for indeed, they were not rocks and trees at all, but only the souls of them; for this was the Land of Shadows.

So he went on with winged feet till he came to the shores of a great lake, with a lovely island in the middle of it; while on the bank of the lake was a canoe of glittering stone, and in the canoe were two shining paddles.

The chief jumped straight into the canoe, and seizing the paddles pushed off from the shore, when to his joy and wonder he saw following him in another canoe exactly like his own the maiden for whose sake he had made this long journey.

But they could not touch each other, for between them rolled great waves, which looked as if they would sink the boats, yet never did.

And the young man and the maiden shrank with fear, for down in the depths of the water they saw the bones of those who had died before, and in the waves themselves men and women were struggling, and but few passed over.

Only the children had no fear, and reached the other side in safety.

Still, though the chief and the young girl quailed in terror at these horrible sights and sounds, no harm came to them, for their lives had been free from evil, and the Master of Life had said that no evil should happen unto them.

So they reached unhurt the shore of the Happy Island, and wandered through the flowery fields and by the banks of rushing streams, and they knew not hunger nor thirst; neither cold nor heat.

The air fed them and the sun warmed them, and they forgot the dead, for they saw no graves, and the young man’s thoughts turned not to wars, neither to the hunting of animals.

And gladly would these two have walked thus for ever, but in the murmur of the wind he heard the Master of Life saying to him,

“Return whither you came, for I have work for you to do, and your people need you, and for many years you shall rule over them. At the gate my messenger awaits you, and you shall take again your body which you left behind, and he will show you what you are to do. Listen to him, and have patience, and in time to come you shall rejoin her whom you must now leave, for she is accepted, and will remain ever young and beautiful, as when I called her hence from the Land of Snows.”

Далече, в Северна Америка, където обитават червенокожите индианци, преди много време живеела една красива девойка, която била по-хубава всяко друго момиче в цялото племе.

Много от младите бойци й предлагали женитба, но тя поискала да изслуша само един — красив вожд, който бил спечелил сърцето й няколко години по-рано.

И така, те щели да се оженят, имало големи веселби и на двамата им предстояли заедно дълги години на щастие, ако в нощта преди сватбеното празненство момичето не заболяло внезапно, и без да каже дума на приятелките си, които плачели около него, тихо си отишло от живота.

Сърцето на любимия й не можело да се откъсне от нея и мисълта за нея не го напускала нощ и ден.

Той захвърлил лъка си и не ходел нито да се бие, нито да ловува, а от изгрев до залез слънце седял край мястото, където тя била положена, мислейки за щастието си, погребано там.

Най-накрая, след много дни, светлина сякаш достигнала до него от тъмнината.

Спомнил си какво е чувал от много старите хора от племето, че има път, който води до Страната на душите, и ако го потърси старателно, човек може да го намери.

Така че на другата сутрин той станал рано, сложил малко храна в торбичката си и метнал още една кожа върху раменете си, защото не знаел колко време ще отнеме пътуването му, нито през какви места ще трябва да премине.

Само едно нещо знаел, че ако има път, ще го намери.

Отначало бил затруднен, защото като че ли не можел да избере в коя посока да тръгне.

После изведнъж се сетил, как чул един от старите хора да казва, че Страната на душите се намира на юг, и изпълнен с нова надежда и смелост, той се насочил на юг.

В продължение на много, много километри всичко изглеждало същото като около дома му.

Горите, хълмовете и реките изглеждали точно като онези, които бил оставил.

Единственото нещо, което било различно, бил снегът, който покривал дебело хълмовете и дърветата, когато той тръгвал, но колкото повече отивал на юг, ставал все по-малко и по-малко и накрая съвсем изчезнал.

Скоро дърветата напъпили и цветя изникнали под краката му, а вместо дебели облаци над главата му имало синьо небе и навсякъде птиците пеели.

Тогава той разбрал, че е на прав път.

Мисълта, че скоро ще види изгубената си невяста, карала сърцето му да се разтупти от радост, и той се носел напред леко и бързо.

Сега пътят го водел през тъмна гора, а после през едни стръмни скали, и на върха им намерил колиба или вигвам.

Един старец, облечен в кожи и държащ жезъл в ръката си, стоял на входа и рекъл на младия вожд, който бил започнал да разказва историята си:

— Чаках те и знам защо си дошъл. Не много отдавна тази, която търсиш, беше тук. Отдъхни си в колибата ми, както и тя спря да си отдъхне, а аз ще ти кажа каквото ме питаш и къде трябва да отидеш.

Като чул тези думи, младежът влязъл в колибата, но сърцето му било твърде нетърпеливо, за да го остави да си почива, и когато станал, старецът също се изправил и застанал с него до вратата.

— Виж — казал той — водата, която се намира там далече, и равнините, които се простират отвъд нея. Това е Страната на душите, но никой не влиза в нея, без да остави тялото си отвън. Така че, остави тук тялото си, лъка и стрелите си, кожената си наметка и кучето си. Тук ще бъдат в безопасност.

После той се обърнал настрана и младият вожд станал лек като въздух и сякаш едва се докосвал до земята. И докато летял, ароматите ставали по-сладки и цветята по-красиви, а животните отърквали носовете си в него, вместо да се крият, когато се приближавал, и птиците кръжали около него, а рибите повдигали глави и поглеждали, докато минавал край тях.

Много скоро той забелязал с учудване, че нито скали, нито дървета не препречвали пътя му.

Той минавал през тях, без да усети, тъй като всъщност това изобщо не били скали и дървета, а само душите им, защото това било Страната на сенките.

И той напредвал с волни нозе, докато стигнал до брега на едно голямо езеро, с прекрасен остров сред него, а на брега на езерото имало кану от искрящ камък и в кануто имало две сияещи гребла.

Вождът скочил право в кануто, сграбчил веслата, и го избутал от брега, и тогава за своя радост и удивление видял в друго кану, точно като неговото, да го следва девойката, заради която бил направил това дълго пътуване.

Но те не можели да се докоснат един друг, защото между тях се носели големи вълни, които сякаш всеки път щели да погълнат лодките, но все не успявали.

Младежът и девойката се отдръпнали от страх, защото в дълбините на водата видели костите на тези, които били умрели някога, и мъже и жени се борели във вълните, но малцина преминали от другата страна.

Само децата не се страхували и достигали безопасно другия бряг.

И все пак, макар че вождът и младото момиче треперели от страх пред тези ужасни гледки и звуци, не им била причинена никаква вреда, защото в живота си те не били извършили никаква злина и Властелинът на живота казал, че не трябва да им се случи нищо лошо.

Така стигнали невредими до брега на Щастливия остров и се заскитали през разцъфтелите поляни и край бреговете на бързите потоци, и не познали ни глад, ни жажда, ни студ, ни жега.

Въздухът ги хранел, а слънцето ги топлело и те забравили мъртвите, защото не виждали гробове, и мислите на младежа не се насочвали към войни, нито към лов на животни.

И с радост биха вървели така двамата завинаги, но в шепота на вятъра той чул Властелина на живота, който му казал:

— Върни се, откъдето си дошъл, защото съм ти отредил да извършиш още дела, и народът ти има нужда от теб и много години ти ще го ръководиш. На портата те очаква моят пратеник, ти ще се въплътиш отново в тялото си, което си оставил, и той ще ти покаже какво трябва да направиш. Слушай го и имай търпение, а когато му дойде времето, ще се върнеш при тази, която сега трябва да оставиш, защото тя е приета и ще остане завинаги млада и красива, както когато я призовах от Земята на снеговете.