A woman, who was anxious to have descendants, went time after time to all the shrines in her neighbourhood, to make offerings and pray that her only son’s wife might have a child.

When she had repeatedly prayed to all the gods within travelling distance from her house, and had given up hope of succour from any of them, she chanced to think of the Sea Dragon King. Though she had never heard of his being appealed to for help in such cases as her own, she meant to leave no resource unexhausted, and so went with suitable offerings to the shore, to entreat the god in the depths of the sea.

A water snake carried word to the Dragon King that a woman was worshipping him on the beach, and a fish was sent to ascertain her wishes. The fish, having overheard her prayers, brought back report that she wanted a grandson.

The Sea Dragon laughed and said:

“We have no human infants here; we have only shellfish and polyps. She will have to go elsewhere for what she desires.”

But the woman came again and again, until the Dragon grew tired of her supplications, and said:

“If she is determined to have a grandchild from me, she must take a young conch; that is the best I can give her.”

Time passed, and the old woman had expectation of the fulfilment of her wishes.

The child was in due time born, and was found to be encased in a spiral shell, with his head projecting from its mouth.

As the family was a wealthy one the queer babe was skilfully cared for, and reared.

When he grew older, he would come out of his shell, as does a snail, but would withdraw quickly into it again when tired or frightened.

After he attained the size of a man, he would frequently emerge from and sit upon his shell, but would never wholly depart from it.

He was well favoured, highly educated, and very polite. No secret was made of his peculiar attachment to the shell in which he was born, and which had grown with him.

When he became old enough to take a wife, the wealth of the family soon secured for him a pretty young girl as his companion.

Soon after the marriage, the grandmother asked the bride whether her husband left his shell at night, or lay in it as hitherto by the side of his couch. The young wife replied that he left his shell on the floor at night.

The grandmother then charged the bride to feign sleep, and, when she was sure that her husband slept also, to jump noiselessly from the bed, seize the shell, and steal away with it to the grandmother’s room.

This plan was successfully carried out, and as the bridegroom could neither find his shell nor account for its absence, he lived without it, and appeared like other people.

Some happy years passed, the young wife bore sons, and all was harmonious in the house.

But one day the grandmother in the absence of her grandson, put the mouldy shell out to air. The grandson unexpectedly returned, saw, recognized, took possession of his shell, and at once crawled off in it to the sea, from which he never returned.

Една жена, която много искала да има потомци, непрекъснато посещавала всички храмове в околността да прави дарения и да се моли, за да може съпругата на единствения й син да има дете.

След като многократно се молила на всички божества, до които можела да пътува от дома си, и вече била изгубила надежда за помощ от всички тях, тя се сетила за царя на морските дракони. Макар че никога не била чувала да се обръщат за помощ към него в такива случаи като нейния, тя смятала да опита всички възможности и отишла с подходящи дарове на брега, за да помоли божеството от морските дълбини.

Една водна змия съобщила на царя дракон, че някаква жена му се моли на брега. Изпратили една риба да разбере какво иска жената. Рибата дочула молитвите й и донесла съобщението, че тя иска внук.

Морският Дракон се засмял и казал:

— Тук нямаме човешки бебета, имаме само черупчести и мешести същества. Тя трябва да отиде другаде за това, което желае.

Но жената дошла отново и отново, докато драконът се уморил от молбите й и казал:

— Ако тя е решила, да получи внуче от мен, трябва да вземе една малка раковина, това е най-доброто, което мога да й дам.

Минало време и старата жена узнала, че желанието й е на път да се изпълни.

Когато дошло времето, детето се родило и видели, че е обвито в някаква спираловидна черупка, с глава, стърчаща от отвора й.

Тъй като семейството било заможно, странното отроче било отгледано с много грижи.

Когато поотраснало, то се показвало от черупката си, както прави охлювът, но бързо се прибирало отново в нея, щом се уморяло или изплашело.

След като станало голям човек, то често излизало и седяло на черупката си, но никога не се отделяло напълно от нея.

Той бил хубав момък, високо образован и много любезен. За никого не било тайна особената му привързаност към черупката, в която се родил и която била пораснала заедно с него.

Когато станал достатъчно голям, за да си вземе съпруга, богатството на семейството бързо му осигурило за другарка в живота едно хубаво младо момиче.

Скоро след сватбата бабата попитала булката дали съпругът й напуска черупката си през нощта, или лежи вътре в нея край леглото си, както досега. Младата жена отговорила, че нощем той оставя черупката си на пода.

Тогава бабата заръчала на булката да се престори на заспала и когато е сигурна, че мъжът й също спи, да скочи безшумно от леглото, да грабне черупката и да се прокрадне с нея в стаята на бабата.

Този план бил успешно изпълнен и тъй като младоженецът не можел нито да намери черупката си, нито да си обясни отсъствието й, заживял без нея и изглеждал като другите хора.

Изминали няколко щастливи години, младата жена родила синове и всичко в този дом било наред.

Но един ден бабата в отсъствието на внука си извадила плесенясалата черупка да се проветри. Внукът неочаквано си дошъл, видял черупката, познал я, взел си я и веднага отпълзял с нея към морето, откъдето никога не се завърнал.