Once upon a time a Deer lived in a forest near a lake. Not far from the same lake, a Woodpecker had a nest in the top of a tree; and in the lake lived a Turtle. The three were friends, and lived together happily.

A hunter, wandering about in the wood, saw the foot-prints of the Deer near the edge of the lake.

“I must trap the Deer, going down into the water,” he said, and setting a strong trap of leather, he went his way.

Early that night when the Deer went down to drink, he was caught in the trap, and he cried the cry of capture. At once the Woodpecker flew down from her tree-top, and the Turtle came out of the water to see what could be done. Said the Woodpecker to the Turtle:

“Friend, you have teeth; you gnaw through the leather trap. I will go and see to it that the hunter keeps away. If we both do our best our friend will not lose his life.”

So the Turtle began to gnaw the leather, and the Woodpecker flew to the hunter’s house.

At dawn the hunter came, knife in hand, to the front door of his house. The Woodpecker, flapping her wings, flew at the hunter and struck him in the face. The hunter turned back into the house and lay down for a little while.

Then he rose up again, and took his knife. He said to himself:

“When I went out by the front door, a Bird flew in my face; now I will go out by the back door.”

So he did. The Woodpecker thought:

“The hunter went out by the front door before, so now he will leave by the back door.”

So the Woodpecker sat in a tree near the back door.

When the hunter came out the bird flew at him again, flapping her wings in the hunter’s face. Then the hunter turned back and lay down again.

When the sun arose, he took his knife, and started out once more. This time the Woodpecker flew back as fast as she could fly to her friends, crying,

“Here comes the hunter!”

By this time the Turtle had gnawed through all the pieces of the trap but one. The leather was so hard that it made his teeth feel as if they would fall out. His mouth was all covered with blood.

The Deer heard the Woodpecker, and saw the hunter, knife in hand, coming on. With a strong pull the Deer broke this last piece of the trap, and ran into the woods.

The Woodpecker flew up to her nest in the tree-top.

But the Turtle was so weak he could not get away. He lay where he was. The hunter picked him up and threw him into a bag, tying it to a tree.

The Deer saw that the Turtle was taken, and made up his mind to save his friend’s life. So the Deer let the hunter see him. The hunter seized his knife and started after the Deer.

The Deer, keeping just out of his reach, led the hunter into the forest. When the Deer saw that they had gone far into the forest he slipped away from the hunter, and swift as the wind, he went by another way to where he had left the Turtle.

But the Turtle was not there. The Deer called,

“Turtle, Turtle!”

And the Turtle called out,

“Here I am in a bag hanging on this tree.”

Then the Deer lifted the bag with his horns, and throwing it upon the ground, he tore the bag open, and let the Turtle out. The Woodpecker flew down from her nest, and the Deer said to them:

“You two friends saved my life, but if we stay here talking, the hunter will find us, and we may not get away. So do you, Friend Woodpecker, fly away. And you, Friend Turtle, dive into the water. I will hide in the forest.”

The hunter did come back, but neither the Deer, nor the Turtle, nor the Woodpecker was to be seen. He found his torn bag, and picking that up he went back to his home.

The three friends lived together all the rest of their lives.

В гората, близо до едно езеро, живеела сърна. Недалеко от това езеро, на върха на едно дърво, било гнездото на кълвач, а в езерото живеела костенурка. Тримата били приятели и щастливо си живеели заедно.

Както бродел из гората, един ловец видял следите на сърната близо до брега на езерото.

— Трябва да хвана тази сърна, като влиза във водата — казал си той. И като заложил здрав кожен капан, си заминал.

Привечер сърната слязла да пие вода, хванала се в капана и надала отчаяния вик на пленено животно. Кълвачът в миг се спуснал от върха на дървото, а костенурката излязла от водата, за да видят какво могат да сторят. Кълвачът казал на костенурката:

— Приятелко, ти имаш зъби, прегризи кожения капан. Аз ще отида да задържа ловеца. Ако и двамата направим всичко, което можем, нашата приятелка няма да загине.

Тогава костенурката започнала да гризе кожения капан, а кълвачът отлетял към къщата на ловеца.

Призори ловецът се показал с нож в ръка на предната врата на къщата си. Като пляскал с криле, кълвачът връхлетял върху ловеца и се блъснал в лицето му. Зашеметен, ловецът се върнал в къщата си и полегнал за малко.

После отново станал и си взел ножа. Казал си:

— Когато излязох през предната врата, една птица налетя в лицето ми. Я да изляза сега през задната врата.

Така и направил. А кълвачът си помислил:

— Предишния път ловецът излезе през предната врата, сигурно сега ще мине през задната.

И кълвачът кацнал на едно дърво близо до задната врата.

Когато ловецът излязъл, птицата връхлетяла отново, като пляскала с криле в лицето му. Тогава ловецът пак се върнал и си легнал.

Когато слънцето изгряло, той взел ножа си и потеглил отново. Този път кълвачът полетял с всички сили назад към приятелите си, като крещял:

— Ловецът идва насам!

Костенурката вече била прегризала всички ремъци на капана, освен един. Кожата била толкова твърда, че й се струвало, сякаш ще й изпадат зъбите. Цялата й уста била окървавена.

Сърната чула кълвача и видяла ловеца да се приближава с нож в ръка. Със силен напън сърната разкъсала последния ремък на капана и побягнала в гората.

Кълвачът литнал нагоре към гнездото си на върха на дървото.

Но костенурката била прекалено изтощена, за да избяга. Тя останала да лежи на мястото си. Ловецът я вдигнал, пуснал я в една торба и вързал торбата за едно дърво.

Сърната разбрала, че костенурката е уловена и решила да спаси живота на приятелката си. Затова се оставила на ловеца да я види. Ловецът грабнал ножа си и се втурнал след сърната.

Като се държала едва на една ръка разстояние, сърната подмамила ловеца навътре в гората. Като видяла, че са се отдалечили много навътре в гората, тя се изплъзнала от ловеца и по-бърза от вятъра, се спуснала по друг път към мястото, където била оставила костенурката.

Но костенурката никъде не се виждала. Сърната я повикала:

— Костенурке, костенурке!

Костенурката се обадила:

— Тук съм, в торбата, закачена на това дърво.

Тогава сърната вдигнала торбата с рогата си и като я хвърлила на земята, разкъсала торбата и освободила костенурката. Кълвачът се спуснал от гнездото си и сърната им казала:

— Приятели, вие двамата спасихте живота ми, но ако стоим тук и приказваме, ловецът ще ни намери и може да не се спасим. Затова ти, кълвачo, отлети. А ти, костенурке, се гмурни във водата. Аз ще се скрия в гората.

Ловецът се върнал, но не видял ни сърна, ни костенурка, ни кълвач. Намерил само скъсаната си торба, взел я и се върнал у дома си.

А тримата приятели останали неразделни до края на живота си.