There was a small river that flowed into the sea. Some Tungus lived at the mouth of the river, and caught fish. One time they came to the sea and saw a sea-spirit as big as a whale coming up from under the water. The sea-spirit said,

“O people! you are here. I want to devour you.”

They prayed to him to let them live.

“All right,” said the spirit, “I will devour only one man now, and the others may go home, but every day you must give me one man. You must bring him to the sea, and leave him near the water. He shall be food for me. Otherwise, if you do not do as I bid, I shall carry off your nets and drive away all the fish. I shall turn over your canoes, and so I shall surely devour you, nevertheless.”

The Tungus went home, leaving one of their number behind. They went to their chief, and said to him,

“What is to be done? We have to give away one man after another. We cannot live without the sea.”

So they gave to the spirit one victim after another. At last came the turn of the only daughter of the chief. They took her to the sea and put her down on the sand. Then they went back. The young girl sat there awaiting her death. Then she saw a young man coming. He was a wanderer, who knew neither father nor mother, and was walking around aimlessly.

“What are you doing here?” said the young man.

“I am awaiting my death. The sea-spirit is coming to devour me.”

“The sea-spirit! What is he like? I want to stay here and see him.”

“Young man,” said the chief’s daughter, “go home. What need of two human lives being destroyed?”

“I have no fear,” said the young man. “I have neither father nor mother. There is not a single soul in the world that would lament my death. I shall sit here and wait for the sea-spirit.”

He took his place close to the chief’s daughter, and said to her,

“I'll get some sleep. But if anybody comes, make me get up!”

So he slept, and did not wake until the flood tide set in, and with the flood came the sea-spirit. He saw the young man, and said with joy,

“Ah, good people! this time they brought two people instead of one.”

The chief’s daughter wanted to rouse the young man; but he slept on, and took no heed of all her nudging and shaking. So she cried over him and a hot tear trickled down and fell upon his face. The young man awoke instantly and sprang up.

“Ah, ah,” said he, “you are already here!”

He attacked the sea-monster, and they fought until late in the evening. At last the young man grasped the upper jaw of the monster, and tore it off along with the skull.

“Oh, I am tired!” said the young man. He sat down again and put his head upon the girl’s lap.

“I'll get some more sleep.” said he. He went to sleep as before. One of the herdsmen of the chief came to the shore. He said to the girl,

“Why, you are still alive?”

“I am,” said the girl.

“And how is it with the sea-spirit?”

“This man has killed him.”

“You lie!” said the herdsman. “Who will believe that a loitering fellow like this man with no kith or kin, could kill the monster? It is I who killed the monster.”

He drew a knife and stabbed the man. He threw his body into the sea, and said to the girl,

“Thus have I done; and if you contradict me with as much as a word, I shall do the same to you.”

She was frightened, and promised to obey him and to say that he had killed the monster. So he took her by the hand and led her back to her father.

“Here,” said he, “I have killed the sea-monster, and saved your only daughter from death. Your daughter is mine at present.”

The father was full of joy.

“All right,” said he, “take her and marry her.”

They arranged a great bridal feast for the next morning.

In the meantime, the chief’s daughter called together all the girls of the village, and they prepared a large dragnet, as large as the sea itself. They cast it into the sea and dragged it along the shore, and then right across the sea. They toiled and toiled the whole night long, and in the morning at dawn they caught the body of her rescuer.

“Here it is,” said the chief’s daughter. “This man saved me from the monster, and the herdsman stabbed him in his sleep. Now I shall stab myself, so that both of us may have one common funeral.”

“Do not do so,” said one of her companions. “I know a rock not far from here. From under that rock comes a stream of water, scalding hot, but good for healing all kinds of wounds.”

She went to the rock with a stone bottle and fetched some of the water. They washed the wound with it, and, lo! the youth came to life again. The girl took him by the hand and led him to her father.

“This is the man who saved me. The other one is a traitor and an impostor.”

So they punished the herdsman, the young man married the girl, and they lived happily ever after.

Някога една малка река се вливала в морето. Група тунгуси живеели при устието на реката и ловели риба. Веднъж те дошли до морето и видели един морски дух, голям колкото кит, да се появява изпод водата. Морският дух казал:

— О, хора, вие сте тук! Ще ви изям.

Те го замолили да им пощади живота.

— Добре — казал духът. — Ще погълна само един човек сега, а останалите може да си идете у дома, но всеки ден трябва да ми давате по един човек. Ще го довеждате на морския бряг и ще го оставяте близо до водата. Това ще бъде храната ми. Ако не правите това, което ви заповядвам, ще отнеса мрежите ви и ще прогоня всичката риба. Ще преобръщам канутата ви и така или иначе, пак ще ви изям.

Тунгусите си отишли у дома, като оставили един от своите на брега. Отишли при вожда си и му казали:

— Какво да правим? Трябва да жертваме един след друг нашите хора. Не можем да живеем без морето.

И така, те давали на духа жертви една след друга. Най-после дошъл ред на единствената дъщеря на вожда. Завели я на морския бряг и я оставили на пясъка. После се върнали. Младото момиче седяло и чакало смъртта си. Тогава видяло да се задава един момък. Той бил странник, който не знаел ни баща, ни майка, и бродел без посока.

— Какво правиш тук? — запитал момъкът.

— Чакам смъртта си. Морският дух ще дойде да ме погълне.

— Морският дух ли? Как изглежда той? Ще остана тук да го видя.

— Момко — казала дъщерята на вожда, — върви си вкъщи. Защо трябва да бъдат погубени два човешки живота?

— Аз не се страхувам — казал младият човек. — Нямам ни баща, ни майка. Никой на света няма да оплаче смъртта ми. Ще стоя тук и ще чакам морския дух.

Той се настанил близо до дъщерята на вожда и й казал:

— Аз ще поспя. Но ако дойде някой, събуди ме!

И той заспал, и не се събудил, докато не дошъл приливът, а с прилива дошъл и морският дух. Той видял момъка и казал със задоволство:

— Ах, добри хора! Този път са ми довели двама души, вместо един.

Дъщерята на вожда искала да събуди момъка, но той продължавал да спи и не се помръдвал, колкото и да го побутвала и разтърсвала. Тогава тя заплакала над него и една гореща сълза се отронила и капнала върху лицето му. Момъкът мигом се събудил и скочил.

— Аха — казал той, — ти вече си тук!

Той се нахвърлил върху морското чудовище и те се борили до късно вечерта. Накрая момъкът сграбчил горната челюст на чудовището и я откъснал заедно с главата му.

— Ох, изморих се! — казал момъкът. Той отново седнал и положил глава върху скута на момичето.

— Ще поспя още малко — казал той и се унесъл в сън както преди. Един от пастирите на вожда дошъл на брега. Той казал на момичето:

— Я, ти си още жива?

— Жива съм — казало момичето.

— А какво стана с морския дух?

— Този човек го уби.

— Лъжеш! — казал пастирът. — Кой ще повярва, че такъв безделник като този, без близки и роднини, би могъл да убие чудовището? Аз съм този, който уби чудовището.

Той извадил нож и намушкал човека. Хвърлил тялото му в морето и казал на момичето:

— Аз направих това. И ако ми противоречиш, дори и само с една дума, ще направя същото и с теб.

Тя се уплашила и обещала да му се подчинява и да каже, че той е убил чудовището. Той я хванал за ръка и я завел при баща й.

— Ето — казал той, — аз убих морското чудовище и спасих единствената ти дъщеря от смърт. Сега дъщеря ти е моя.

Бащата много се зарадвал.

— Добре — казал той, — вземи я и се ожени за нея.

Насрочили за другата сутрин голямо сватбено празненство.

В същото време дъщерята на вожда събрала всички девойки от селото и те направили голяма рибарска мрежа, по-голяма от самото море. Хвърлили я в морето и я влачили покрай целия бряг, а след това от другата страна на морето. Те се трудили цяла нощ, а на зазоряване уловили тялото на нейния спасител.

— Ето го! — казала дъщерята на вожда. — Този човек ме спаси от чудовището, а пастирът го намушка, докато спеше. Сега и аз ще се пробода и така ще може двамата да бъдем погребани заедно.

— Недей така! — казала една от дружките й. — Аз знам една скала недалеч от тук. Изпод скалата блика поток вода, непоносимо гореща, но добра за лечение на всякакви рани.

Тя отишла при скалата с една каменна стомна и донесла малко вода. Промили раната с нея и ето — момъкът отново оживял! Момичето го хванало за ръка и го завело при баща си.

— Това е човекът, който ме спаси. Другият е изменник и самозванец.

Пастирът бил наказан, а момъкът се оженил за момичето и те заживели щастливо.