Long, long ago, Wild Roses had no thorns. They grew on bushes the stems of which were smooth and fragrant, and the leaves a delicate green. The sweet-smelling pink blossoms covered the bushes. Oh! they were beautiful to see!

But they made such delicious eating, that the Rabbits and other creatures who loved grass and herbs, nibbled the pink petals and green leaves, and sometimes ate up the bushes. By and by there were only a few Rose-Bushes left in the whole world.

Well, the Rose-Bushes that were left met together to see what they could do about it, and they decided to go and find Nanahboozhoo, and ask him for help.

Now this Nanahboozhoo was a strange fellow. He had magic power and could make himself as tall as a tree or as small as a Turtle. He could not be drowned or burned or killed, and he had a very bad temper when he was displeased. He was hard to find, for sometimes he was an animal and at other times a man.

But the Rose-Bushes decided to look for him, and they hurried away on the back of a wind that they hired to carry them. And as they went along, they asked every tree and animal they met, "Have you seen Nanahboozhoo?" And all answered, "No."

The Rose-Bushes flew on and on, the wind blowing them along, and by and by they met a little animal that said, "Nanahboozhoo is in a valley among the mountains, where he is planting and taking care of a flower-garden."

The Rose-Bushes were delighted to hear this, and told the wind to blow them to that valley, and it did. As they drew near the flower-garden, they heard Nanahboozhoo shouting, for he was in a great rage. At this the Rose-Bushes were dreadfully frightened, and hid among some Balsam Trees. But they soon learned why Nanahboozhoo was angry.

Some weeks before he had planted a hedge of Wild Roses around his garden, and when they were covered with spicy pink blossoms, he had gone away for a few days. Just before the Rose-Bushes had arrived and hidden among the Balsams, he had returned to his garden. What was his anger to find that the Rabbits and other creatures had eaten up his hedge of Wild Roses, and trampled down all his flowers.

Now, when the Rose-Bushes knew why Nanahboozhoo was shouting with rage, they left their hiding-place, and a puff of wind blew them straight to Nanahboozhoo's feet. He was surprised to see them, for he thought that all Rose-Bushes had been eaten up; but before he could say a word, they told him their troubles.

Nanahboozhoo listened, and, after talking things over with the Rose-Bushes, he gave them a lot of small, thornlike prickles to cover their branches and stems close up to the flowers, so that the animals would not be able to eat them. After that Nanahboozhoo sent the Rose-Bushes to their home, on the back of the wind.

And ever since that day all Wild Roses have had many thorns.

Отдавна, много отдавна, дивите рози нямали бодли.

Те растели на храсти с гладки и ароматни стъбла, а листата им били нежно зелени.

Благоуханни розови цветове покривали храстите.

О, прекрасна гледка били те!

Но те били толкова вкусни за ядене, че зайците и другите създания, които обичат треви и билки,

изгризвали розовите венчелистчета и зелените листа, а понякога изяждали и храстите.

Скоро останали само няколко розови храсти в целия свят.

Тогава розовите храсти, които били останали, се събрали да обсъдят какво да правят и решили да отидат да намерят Нанабузу и да го молят за помощ.

А този Нанабузу бил странен образ.

Той имал магически способности и можел да става висок като дърво, или дребен като костенурка.

Той не можел да бъде удавен, нито изгорен или убит, и имал много лош характер, когато бил недоволен.

Трудно било да бъде намерен, защото понякога бил животно, а понякога човек.

Но розовите храсти решили да го търсят и побързали да заминат на гърба на един вятър, когото били наели да ги пренесе.

И както пътували, те питали всяко дърво и всяко животно, което срещнели:

— Виждал ли си Нанабузу?

И всички отвръщали:

— Не.

Розовите храсти отлитали нататък, носени от вятъра, и по едно време срещнали едно малко животно, което казало:

— Нанабузу е в една долина между планините, където е засадил и се грижи за една цветна градина.

Розовите храсти се зарадвали като чули това и казали на вятъра да ги отвее до тази долина и той ги понесъл натам.

Когато наближили цветната градина, те чули Нанабузу да крещи, защото бил много ядосан.

От това розовите храсти ужасно се изплашили и се скрили сред едни балсамови дървета.

Но те скоро разбрали причината за неговия гняв.

Няколко седмици преди това той бил посадил жив плет от диви рози около своята градина

и когато били вече покрити с ароматни розови цветове, заминал за няколко дни.

Точно преди да пристигнат розовите храсти и да се скрият сред балсамовите дървета, той се върнал в градината си.

И как ужасно се разгневил, когато видял, че зайци и други животни били изяли неговия жив плет от диви рози и стъпкали всичките му цветя.

Когато розовите храсти научили защо Нанабузу е така разгневен, те напуснали скривалището си

и един полъх на вятъра ги отнесъл право в караката на Нанабузу.

Той бил изненадан, че ги вижда, защото мислел, че всички розови храсти са изядени,

но преди да може да каже и дума, те му разказали за своите беди.

Нанабузу изслушал розовите храсти и след като обсъдил нещата с тях, им дал много малки остри шипове,

с които да покрият клонките и стеблата си близо до цветовете, за да не могат животните да ги ядат.

После Нанабузу изпратил розовите храсти обратно в дома им, на гърба на вятъра.

Оттогава всички диви рози имат много бодли.