Long, long ago, in a beautiful part of this country, there lived an Indian with his wife and children. He was poor and found it hard to provide food enough for his family. But though needy, he was kind and contented, and always gave thanks to the Great Spirit for everything that he received. His eldest son, Wunzh, was likewise kind and gentle and thankful of heart, and he longed greatly to do something for his people.

The time came that Wunzh reached the age when every Indian boy fasts so that he may see in a vision the Spirit that is to be his guide through life. Wunzh's father built him a little lodge apart, so that the boy might rest there undisturbed during his days of fasting. Then Wunzh withdrew to begin the solemn rite.

On the first day he walked alone in the woods looking at the flowers and plants, and filling his mind with the beautiful images of growing things, so that he might see them in his night-dreams. He saw how the flowers and herbs and berries grew, and he knew that some were good for food, and that others healed wounds and cured sickness. And his heart was filled with even a greater longing to do something for his family and his tribe.

"Truly," thought he, "the Great Spirit made all things. To Him we owe our lives. But could He not make it easier for us to get our food than by hunting and catching fish? I must try to find this out in my vision."

So Wunzh returned to his lodge and fasted and slept. On the third day he became weak and faint. Soon he saw in a vision a young brave coming down from the sky and approaching the lodge. He was clad in rich garments of green and yellow. On his head was a tuft of nodding green plumes, and all his motions were graceful and swaying.

"I am sent to you, O Wunzh," said the Sky stranger, "by that Great Spirit who made all things in Sky and Earth. He has seen your fasting, and knows how you wish to do good to your people, and that you do not seek for strength in war nor for the praise of warriors. I am sent to tell you how you may do good to your kindred. Arise and wrestle with me, for only by overcoming me may you learn the secret."

Wunzh, though he was weak from fasting, felt courage grow in his heart, and he arose and wrestled with the stranger. But soon he became weaker and exhausted, and the stranger, seeing this, smiled gently on him, and said, "My friend, this is enough for once, I will come again to-morrow." And he vanished as suddenly as he had appeared.

The next day the stranger came again, and Wunzh felt himself weaker than before; nevertheless, he rose and wrestled bravely. Then the stranger spoke a second time. "My friend," he said, "have courage. To-morrow will be your last trial." And he disappeared from Wunzh's sight.

On the third day the stranger came as before, and the struggle was renewed. And Wunzh, though fainter in body, grew strong in mind and will, and he determined to win or perish in the attempt. He exerted all his powers, and, lo! in a while, he prevailed, and overcame the stranger.

"O Wunzh, my friend," said the conquered one, "you have wrestled manfully. You have met your trial well. To-morrow I shall come once more, and you must wrestle with me for the last time. You will prevail. Do you then strip off my garments, throw me down, clean the ground of roots and weeds, and bury me in that spot. When you have done so, leave my body in the ground. Come often to the place, and see whether I have come to life.

"But be careful not to let weeds or grass grow on my grave. If you do all this well, you will soon discover how to benefit your fellow creatures." Having said this, the stranger disappeared.

In the morning Wunzh's father came to him with food. "My Son," he said, "you have fasted long. It is seven days since you have tasted food, and you must not sacrifice your life. The Master of Life does not require that."

"My Father," replied the boy, "wait until the Sun goes down to-morrow. For a certain reason I wish to fast until that hour."

"Very well," said the old man, "I will wait until the time arrives when you feel inclined to eat." And he went away.

The next day, at the usual hour, the Sky stranger came again. And, though Wunzh had fasted seven days, he felt a new power arise within him. He grasped the stranger with superhuman strength, and threw him down. He took from him his beautiful garments, and, finding him dead, buried him in the softened earth, and did all else as he had been directed.

He then returned to his father's lodge, and partook sparingly of food. There he abode for some time. But he never forgot the grave of his friend. Daily he visited it, and pulled up the weeds and grass, and kept the ground soft and moist. Very soon, to his great wonder, he saw the tops of green plumes coming through the ground.

Weeks passed by, the Summer was drawing to a close. One day Wunzh asked his father to follow him. He led him to a distant meadow. There, in the place where the stranger had been buried, stood a tall and graceful Plant, with bright-coloured, silken hair, and crowned by nodding green plumes. Its stalk was covered with waving leaves, and there grew from its sides clusters of milk-filled Ears of Corn, golden and sweet, each ear closely wrapped in its green husks.

"It is my friend!" shouted the boy joyously; "it is Mondawmin, the Indian Corn! We need no longer depend on hunting, so long as this gift is planted and cared for. The Great Spirit has heard my voice and has sent us this food."

Then the whole family feasted on the ears of Corn and thanked the Great Spirit who gave it. And, so say the Chippewa, Indian Corn came into the world.

Отдавна, много отдавна, в един красив край на тази страна, живеел индианец със своята жена и деца. Той бил беден и му било трудно да осигури достатъчно храна за семейството си. Но макар и беден, бил добродушен и спокоен и винаги отправял благодарности към Великия Дух за всичко, което получавал. Неговият най-голям син, Уунц, бил също така добър и великодушен, имал признателно сърце и силно копнеел да направи нещо за своя народ.

Дошло времето, когато Уунц достигнал възрастта, на която всяко индианско момче пости, за да може чрез видение да му се яви Духът, който ще му бъде водач през целия живот. Баща му му направил малка отдалечена колиба, за да може момчето да почива там необезпокоявано през дните на постенето си. После Уунц се оттеглил, за да започне тържествения ритуал.

През първия ден той вървял сам из гората, като се вглеждал в цветята и растенията и се стараел да запомни прекрасните гледки на растящи същества, за да може да ги види в нощните си съновидения. Той виждал как растат цветята, тревите и горските плодове и знаел, че някои от тях са добри за ядене, а други лекуват рани и болести. И сърцето му се изпълвало с още по-голямо желание да направи нещо за своето семейство и за племето си.

„Наистина“ — мислел си той, — „Великият Дух е създал всички неща. На него ние дължим живота си. Но не би ли могъл той да направи по-лесно за нас набавянето на храна, отколкото чрез лов и риболов? Аз трябва да се опитам да открия това чрез моето видение.“

И така Уунц се върнал в своята колиба, постел и спял. На третия ден му прималяло и изгубил съзнание. Скоро му се появило видение на млад боец, който слязъл от небето и се приближил към колибата. Той бил облечен в разкошни одежди в зелено и жълто. На главата му имало кичур от поклащащи се зелени пера и всичките му движения били плавни и полюляващи се.

— Аз съм изпратен при тебе, о, Уунц — казал небесният странник, — от Великия Дух, който създаде всички неща на небето и на земята. Той видя твоето постене и разбра как искаш да направиш добро на своя народ и че не търсиш издръжливост в боя, нито военни почести. Аз съм изпратен да ти кажа как можеш да направиш добро на близките си. Стани и се бори с мене, защото само след като ме победиш, ще можеш да научиш тайната.

Въпреки че бил слаб от постенето, Уунц усетил смелост в сърцето си, станал и започнал да се бори със странника. Но скоро се почувствал още по-слаб и изтощен и странникът, като видял това, му се усмихнал благо и казал:

— Приятелю, достатъчно за този път, ще дойда утре пак.

И изчезнал така внезапно, както се бил появил.

На следващия ден странникът дошъл отново, а Уунц се чувствал по-слаб от преди. Въпреки това, той станал и се борил храбро. Тогава странникът проговорил за втори път:

— Приятелю — казал той, — имай смелост. Утре ще бъде твоето последно изпитание.

И изчезнал от погледа на Уунц.

На третия ден странникът пак дошъл и борбата започнала отново. А Уунц, макар и с отслабнало тяло, бил станал с по-бърза мисъл и с по-силна воля и решил да победи или да загине. Той напрегнал всичките си сили и ето — скоро надделял и надвил странника.

— О, Уунц, приятелю — казал победеният, — ти се бори като мъж. Ти достойно посрещна изпитанието. Утре аз ще дойда още веднъж и ще трябва да се пребориш с мен за последен път. Ти ще ме надвиеш. Тогава свали моите дрехи, хвърли ме на земята, изчисти почвата от корени и плевели и ме зарови на това място. След това остави моето тяло в земята. Идвай често на това място и гледай кога ще се събудя за живот. Но внимавай да не допуснеш плевели и трева да израснат върху гроба ми. Ако извършиш всичко както трябва, скоро ще откриеш как да помогнеш на твоите близки същества.

И като казал това, странникът изчезнал.

На сутринта бащата на Уунц дошъл и му донесъл храна.

— Сине мой — казал той, — ти гладува дълго. Вече седем дни откакто не си вкусил храна, а не е нужно да жертваш живота си. Господарят на Живота не изисква това.

— Татко мой — отговорило момчето, — почакай до утре, когато слънцето залезе. Имам си причина да постя до този час.

— Добре тогава — казал старият човек, — ще чакам, докато дойде времето, когато ще склониш да ядеш. — И си тръгнал.

На следващия ден по същото време, небесният странник дошъл отново. И въпреки че Уунц бил гладувал седем дни, усетил нови сили в себе си. Той хванал странника със свръхчовешко усилие и го тръшнал на земята. Свалил от него прекрасните му дрехи и като видял, че е мъртъв, погребал го в размекнатата земя и направил всичко останало, както му било заръчано.

После се върнал в къщата на баща си и хапнал малко. Там поживял известно време, но никога не забравял гроба на своя приятел. Всеки ден го посещавал, скубел плевелите и тревите и поддържал почвата рохкава и влажна. Съвсем скоро, за свое голямо удивление, видял връхчетата на зелени перца да се подават от земята.

Минали седмици, лятото наближавало. Един ден Уунц помолил баща си да го последва. Той го завел до отдалечената ливада. Там, на мястото, където бил погребан странникът, се възправяло едно високо и грациозно растение, с ярко оцветена копринена коса, коронясано с поклащащи се зелени пера. Стъблото му било покрито с разлюлени листа, а отстрани растели гроздове от млечни мамули, златисти и сладки, всеки от тях плътно обвит със зелени люспи.

— Това е моят приятел! — извикало радостно момчето — това е Мондаумин, индианската царевица! Няма повече да зависим от лова, докато садим и се грижим за този дар. Великият Дух чу молбите ми и ни изпрати храна.

Тогава цялото семейство се насладило на мамулите царевица и благодарило на Великия Дух, който я бил дал. Ето така, разказват индианците чипеуа, царевицата се появила на света.