This is a tale of old times. Once there lived two brothers, orphans, who loved each other very much. Their lodge was in a wide wilderness, and the game was plentiful. Each day the elder brother hunted and brought back Buffalo meat and venison, while the younger brother, who was but a lad, stayed at home and gathered wood, built the fire, and cooked the supper.

It happened one evening that the elder brother returned to the lodge and brought plenty of game, which he gave the lad to cook. When the meal was ready, the elder said, "Do you eat your supper; I will smoke before I eat." So the lad ate his supper and went to sleep.

The next morning when the lad woke he found that his brother was gone to hunt. And he saw that all the meat, which had been left in the pot the night before, was still there. He wondered much at this, but when his brother returned bringing game, the lad said not a word, and again cooked the supper. His brother smoked and ate nothing, and the lad went to sleep as before.

And so it happened for many nights; and the elder brother each day grew stronger, and more handsome. At last the lad said to himself: "He must eat something! To-night I will watch and see what he does."

So when the night was come, the lad watched from his bed. After a while the elder brother arose from smoking, and, opening a trap-door in the floor, began to make strange motions. Then he drew forth a small kettle from beneath the trap. He scraped the bottom of it, poured in water, and taking a whip, struck the kettle, saying, "Now, my kettle, grow larger."

Instantly the kettle began to get bigger, and gave out a sound like violent boiling. After a little time he set it to cool, and began to eat greedily from it. "Ah!" thought the lad, "to-morrow I'll find out what it is he eats." And then he went to sleep.

At daylight the elder brother set off to hunt, and the lad awoke. He arose, and hastening, opened the trap door and drew forth the small kettle. In it lay half a chestnut. With a knife he scraped the nut into small bits, and, pouring in water, made a porridge. Then he took the whip, and commenced beating the kettle as his brother had done, saying, "Now, my kettle, grow larger."

Immediately the kettle began to get bigger, and it kept on growing bigger, and the porridge in it increased, giving out a boiling sound. To the lad's surprise the kettle kept on growing, nor could he stop it. At last it was so big that it filled the room, and he was forced to climb on the roof of the lodge, and beat the porridge from the outside.

While he was doing this his brother returned from hunting. When he saw what the lad was about he gave a groan, and cried: "Woe is me! The Magic-Chestnut is gone! Alas! I must die!"

Then he took the whip from the lad, and struck the kettle, saying, "Now, my kettle, grow smaller." And it grew smaller again, and he placed it beneath the trap-door. After which he lay down, sighing sorrowfully. "Alas! I must die!"

When morning came, the elder brother could not get up, he was so weak, nor could he eat anything. Day after day he grew weaker, and each morning the lad would say: "Oh, my Brother! Surely you need not die! Just tell me where the Magic Chestnuts grow, and let me fetch you some!" But his brother never answered.

At last one day, when the lad was weeping, the elder brother said: "Far, far away is a deep and wide river, which can be crossed only by Fairy power. On the other side of the river is a lodge, and near the lodge is a Chestnut Tree, from which many nuts fall to the ground. Night and day a white Heron stands beneath the tree, looking around on all sides. If any one attempts to gather the nuts, the Heron cries out, and twelve Witch-Women rush from the lodge and kill the nut-gatherer. So you see there is no chance for you to fetch the nuts to me, and I must die!"

But the lad answered, "I will go and try for your sake." Then he made a tiny Birchbark canoe, about three inches long, and put it in his pouch, after which he set out on his journey. Day and night he walked, until at last he came to the deep and wide river. He took the canoe from his pouch, and pulling it at both ends, drew it out until it was large and shapely. Then he placed it on the river, and entering the boat, paddled swiftly across the water.

He reached the other bank in safety, and making the canoe small again, put it in his pouch. Next he sang a magic song, and a Mole came creeping from the ground. The little animal gave him some seed that the Heron loved, and bade him be of good cheer, and go toward the Witch-Women's lodge.

He went courageously on, and scattered the seeds before the white Heron. And while the bird was greedily devouring them, the lad gathered a handful of nuts from the ground, and fled toward the river.

Meanwhile, the Heron had eaten all the seeds, and cried out. Then the twelve Witch-Women came rushing from their lodge. They carried long lines to which were fastened iron hooks. Howling with rage, they ran after the lad to the river.

But he reached there first, and taking the canoe from his pouch, made it big. Then jumping in, he paddled swiftly away from the shore. The Witch-Women threw a line, and the hook caught the side of the canoe, but the lad cut the line with his hatchet, and paddled faster away. Line after line they threw, but he cut them with his hatchet, till all the lines were spoiled. Then, howling with disappointment, the Witch-Women returned to their lodge.

As for the lad, he reached the other shore in safety, and hastened home, fearing lest his brother should die before he could return. He came to the lodge, and, entering it, found his brother just breathing his last.

Quickly the lad drew forth the kettle, and placing the Chestnuts in it, made some magic porridge. This he gave to his brother, who straightway opened his eyes, and arose well and strong.

After which the lad told him all his adventures, and the elder said: "You have done much for me! And from now on we shall both be well and happy."

Това е приказка от стари времена. Живели някога двама братя сираци, които много се обичали. Колибата им се намирала в обширна безлюдна местност и дивечът бил в изобилие. Всеки ден по-големият брат ходел на лов и носел вкъщи бизонско и еленово месо, а по-малкият брат, който бил още момче, стоял у дома и събирал дърва, палел огъня и приготвял вечерята.

Една вечер по-големият брат се върнал в колибата и донесъл много дивеч, който дал на момчето да сготви. Когато храната била готова, по-възрастният казал:

— Яж си вечерята, аз ще попуша, преди да ям.

Момчето си изяло вечерята и отишло да спи.

На другата сутрин, когато момчето се събудило, видяло, че брат му е отишъл на лов. Тогава забелязало, че всичкото месо, което било останало в тенджерата от предишната нощ, все още било там. То много се зачудило на това, но когато брат му се върнал с още улов, момчето не казало нито дума и отново приготвило вечерята. Брат му пушил и нищо не хапнал и момчето заспало, както преди.

Това се повторило много вечери, а по-големият брат всеки ден ставал все по-силен и по-напет. Най-после момчето си казало:

— Той сигурно яде нещо! Нощес ще гледам да видя какво прави.

И когато дошла нощта, момчето наблюдавало от леглото си. След малко по-големият брат спрял да пуши, станал, отворил един капак на пода и започнал да прави странни движения. После извадил едно малко котле изпод капака. Той остъргал дъното му, налял вътре вода, взел един камшик, шибнал котела и казал:

— Хайде, котле, уголеми се! Мигновено котелът започнал да се уголемява и издал звук като от силно кипене. След малко той го сложил да се охлади и започнал да яде лакомо от него.

— Ах — помислило си момчето, — утре ще разбера какво е това, което той яде.

След това заспало.

Като се развиделило, по-големият брат заминал на лов, а момчето се събудило. То станало, бързешком отворило капака на пода и извадило малкото котле. В него имало половинка от кестен. С нож то изстъргало ядката на малки парченца, наляло вода и направило каша. После взело камшика, и започнало да удря котела, както брат му правел, като казало:

— Хайде, котле, уголеми се!

Котелът веднага започнал да се уголемява, кашата в него се увеличавала и се чувал звук като че нещо ври. За изненада на момчето котелът продължавал да расте и то не можело да го спре. Най-сетне той станал толкова голям, че изпълнил стаята, и то се принудило да се качи на покрива на колибата и да разбърква кашата отвън.

Докато правело това, брат му се върнал от лов. Като видял с какво се занимава момчето, той простенал и извикал:

— Горко ми! Вълшебният кестен е изчезнал! Уви! Аз трябва да умра!

После взел камшика от момчето и ударил котела с думите:

— Хайде, котле, смали се!

И той отново се смалил и братът го прибрал под капака на дупката в пода, след което легнал и въздъхнал тъжно.

— Уви, аз трябва да умра!

Когато дошло утрото, по-големият брат не могъл да стане, толкова бил отпаднал, нито можел да яде. Ден след ден той отпадал все повече и всяка сутрин момчето казвало:

— О, братко мой! Ти не трябва да умреш! Само ми кажи къде растат вълшебните кестени и ме пусни да отида да ти донеса от тях! Но брат му нищо не му отговарял. Най-после един ден, когато момчето плачело, по-големият брат казал:

— Много, много далеч оттук има една дълбока и широка река, която може да се премине само с вълшебна сила. От другата страна на реката има една колиба и близо до колибата има кестеново дърво, от което много кестени падат по земята. Нощ и ден една бяла чапла стои отдолу под дървото и се оглежда на всички страни. Ако някой се опита да събира кестените, чаплата изкрещява и дванайсет вещици дотичват от колибата и убиват събирача на кестени. Така че няма никакъв шанс за теб да ми донесеш кестени и аз трябва да умра!

Но момчето отговорило:

— Ще отида и ще се опитам заради теб.

След това направило едно малко кану от брезова кора, около три инча дълго, сложило го в торбичката си и потеглило на път. Ден и нощ вървяло, докато най-сетне стигнало до дълбоката и широка река. Тогава извадило кануто от торбичката си и го издърпало в двата края, докато то станало голямо и добре оформено. После го пуснало във водата, влязло в лодката и загребало бързо през реката.

Стигнало безопасно до другия бряг и като направило кануто отново малко, пъхнало го в торбичката си. След това то изпяло една магическа песен и една къртица изпълзяла от земята. Малкото животно му дало някакви семена, каквито чаплата обичала, и му казало да отиде смело при колибата на вещиците.

То продължило безстрашно нататък и разпръснало семената пред бялата чапла. И докато птицата лакомо ги поглъщала, момчето събрало шепа кестени от земята и побягнало към реката.

Междувременно чаплата била изкълвала всички семена и закрещяла. Тогава дванайсетте вещици дотичали от колибата си. Те носели дълги въдици, на които били закрепени железни куки. С яростен вой те се завтекли след момчето към реката.

Но то стигнало там първо, и като извадило кануто от торбичката си, направило го голямо. След това скочило вътре и с гребане се отдалечило бързо от брега. Вещиците заметнали една въдица и куката се закачила отстрани на кануто, но момчето отрязало въдицата с томахавката си и загребало по-бързо нататък. Те мятали въдица след въдица, но то ги отрязвало с томахавката си, докато всички въдици били похабени. Тогава, виейки от разочарование, вещиците се върнали в колибата си.

А момчето безопасно стигнало до другия бряг и забързало към дома си, страхувайки се да не би брат му да умре преди да успее да се върне. То стигнало до колибата и като влязло, заварило брат си, точно когато поемал последния си дъх.

Момчето бързо извадило котлето, сложило кестените в него и направило малко магическа каша. Дало я на брат си, който веднага отворил очи и се изправил здрав и силен. След това момчето му разказало всичките си приключения, а по-големият брат казал:

— Ти направи много за мен! От сега нататък ще бъдем и двамата здрави и щастливи.