Once on the shore of Lake Superior, there lived a lovely Indian girl, named Leelinau. She was slender and tiny, with soft dark eyes, and little feet. And whenever the Moon rose faint and white while the Sun was setting, she danced in a Pine grove by the shore.

And when she danced thus, her mother called: "Come into the lodge, Leelinau, for the silver Moon is rising. Soon the Little People, the Fairies, will come out to play among the trees. And they carry away dancing maidens." And Leelinau returned sorrowfully to the lodge, for she longed to see the Fairies.

Summer after Summer, on moonlit nights, the Little People joined hands and danced in the Pine grove, and their sweet voices were heard by Leelinau sitting in the lodge. And when the Indians slept, the mischievous Fairies came creeping in, and Leelinau, waking, heard their low laughter in the dark. They rustled about, and hid the fisher-boy's paddle, plucked the feather from the headdress of the hunter, and carried away nuts and fruit. And in the morning Leelinau saw their tiny footprints in the sand dunes by the lake. And so it happened Summer after Summer.

When the long cold Winter nights came, the mother sat by the fire, and told tales of Fairyland. How deep in the Earth, all was warm and the flowers bloomed and the birds sang, and the Little People feasted and were happy. And Leelinau's heart was filled with longing to visit Fairyland. And so it happened Winter after Winter.

Now, on a Summer day, a handsome brave came to woo Leelinau. Her mother dressed her for the marriage. She braided her hair with sweet grasses, and put her best garments upon her, and led her out to the marriage-feast. And the braves and squaws and youths and maidens of the Chippewas, for miles around, came to the feast.

But Leelinau sighed and wept, and begged that she might go alone once more to the Pine grove before she became a bride. Her mother said, "Yes." So at evening time Leelinau wound wild flowers in her hair, and filled her arms with tassels of the Pine. Then she hastened to the grove.

Darkness fell, and Leelinau did not return. The Moon rose and shed its white beams on the lake, but the maiden did not come. The bridegroom and guests went to search for the bride. They wandered through the grove, and sought up and down the shore, but Leelinau was gone.

And no one saw her go, except one poor fisher-lad, who was paddling his canoe near the land. He watched her wandering through the grove, and dancing with a bright Fairy Chief, whose green plumes nodded high above his head. And Leelinau was never seen again on the shore of Lake Superior.

Някога на брега на езерото Супериор живеело красиво индианско момиче на име Лилино. Тя била тънка и дребна, с кротки тъмни очи и малки нозе. И всеки път, когато луната изгрявала бледа и бяла, а слънцето залязвало, тя танцувала в една борова горичка на брега.

И когато танцувала така, майка й я викала:

— Прибери се в колибата, Лилино, защото изгрява сребърната луна. Скоро малките хора, феите, ще излязат да играят сред дърветата. А те отвличат танцуващите девойки.

И Лилино се връщала натъжена в къщи, защото копнеела да види феите.

Всяко лято в лунните нощи малките хора се хващали за ръце и танцували в боровата горичка и Лилино чувала сладките им гласове, както седяла в колибата. А когато индианците заспивали, палавите феи се вмъквали вътре и Лилино се събуждала и чувала тихия им смях в тъмното. Те тършували наоколо и криели веслото на рибарчето, дърпали перото от накита за глава на ловеца и крадели ядки и плодове. А на сутринта Лилино виждала техните миниатюрни стъпки в пясъчните дюни край езерото. И това се случвало лято подир лято.

Когато настъпвали дългите студени зимни нощи, майката сядала край огъня и разказвала истории за страната на феите. Как дълбоко под земята навсякъде било топло и цветята цъфтели, и птиците пеели, и малките хора пирували и били щастливи. А сърцето на Лилино се изпълвало с копнеж да види страната на феите. И това се случвало зима подир зима.

Обаче в един летен ден красив боец дошъл да иска ръката на Лилино. Майка й я облякла за сватбата. Заплела косата й със сладки треви, сложила й най-хубавата премяна и я повела към сватбеното тържество. Бойци и жени, младежи и девойки от племето Чипеуа дошли от километри наоколо за празника.

Но Лилино въздишала и хлипала, и молела да я пуснат да отиде сама още веднъж до боровата горичка, преди да стане булка. Майка й казала:

— Добре.

И така, вечерта Лилино заплела диви цветя в косата си и напълнила ръцете си с борови иглички. После забързала към горичката.

Паднал мрак, а Лилино не се връщала. Луната се издигнала и пръснала своите бели лъчи върху езерото, но девойката не се прибрала в къщи. Младоженецът и гостите отишли да търсят булката. Те пребродили горичката, търсили нагоре-надолу по брега, но Лилино я нямало.

И никой не видял какво е станало, освен един беден момък рибар, който гребял с кануто си близо до брега. Той я гледал как броди из горичката, а после как танцува с един сияен вожд на феите, чийто зелени пера се поклащали високо над главата му. И повече никой не видял Лилино на брега на езерото Супериор.