In ancient times, in the age of foolishness and nonsense, there lived a poor gambler. He was all alone in the world: he had no parents, relatives, wife, or children. What little money he had he spent on cards or cock-fighting. Every time he played, he lost. So he would often pass whole days without eating. He would then go around the town begging like a tramp. At last he determined to leave the village to find his fortune.

One day, without a single cent in his pockets, he set out on his journey. As he was lazily wandering along the road, he found a centavo, and picked it up. When he came to the next village, he bought with his coin a small native cake. He ate only a part of the cake; the rest he wrapped in a piece of paper and put in his pocket. Then he took a walk around the village; but, soon becoming tired, he sat down by a little shop to rest. While resting, he fell asleep. As he was lying on the bench asleep, a chicken came along, and, seeing the cake projecting from his pocket, the chicken pecked at it and ate it up. Tickled by the bird’s beak, the tramp woke up and immediately seized the poor creature. The owner claimed the chicken; but Juan would not give it up, on the ground that it had eaten his cake. Indeed, he argued so well, that he was allowed to walk away, taking the chicken with him.

Scarcely had he gone a mile when he came to another village. There he took a rest in a barber-shop. He fell asleep again, and soon a dog came in and began to devour his chicken. Awakened by the poor bird’s squawking, Juan jumped up and caught the dog still munching its prey. In spite of the barber’s protest and his refusal to give up his dog, Juan seized it and carried it away with him. He proceeded on his journey until he came to another village. As he was passing by a small house, he felt thirsty: so he decided to go in and ask for a drink. He tied his dog to the gate and went in. When he came out again, he found his dog lying dead, the iron gate on top of him. Evidently, in its struggles to get loose, the animal had pulled the gate over. Without a word Juan pulled off one of the iron bars from the gate and took it away with him. When the owner shouted after him, Juan said,

“The bar belongs to me, for your gate killed my dog.”

When Juan came to a wide river, he sat down on the bank to rest. While he was sitting there, he began to play with his iron bar, tossing it up into the air, and catching it as it fell. Once he missed, and the bar fell into the river and was lost.

“Now, river,” said Juan, “since you have taken my iron bar, you belong to me. You will have to pay for it.”

So he sat there all day, watching for people to come along and bathe. It happened by chance that not long after, the princess came to take her bath. When she came out of the water, Juan approached her, and said,

“Princess, don’t you know that this river is mine? And, since you have touched the water, I have the right to claim you.”

“How does it happen that you own this river?” said the astonished princess.

“Well, princess, it would tire you out to hear the story of how I acquired this river; but I insist that you are mine.”

Juan persisted so strongly, that at last the princess said that she was willing to leave the matter to her father’s decision. On hearing Juan’s story, and after having asked him question after question, the king was greatly impressed with his wonderful reasoning and wit; and, as he was unable to offer any refutation for Juan’s argument, he willingly married his daughter to Juan.

В древни времена, в ерата на глупостта и абсурда, живеел един беден комарджия. Той бил съвсем сам в света: нямал ни родители, ни близки, ни жена или деца. Малкото пари, които имал, пропилявал на карти или борби с петли. Всеки път, когато играел, той губел. Случвало се да прекарва по цели дни без да яде. Тогава ходел из града да проси като скитник. Най-сетне решил да напусне селото и да търси щастието си.

Един ден, без пукнат грош в джоба, Хуан тръгнал на път. Както бродел лениво по пътя, той намерил едно сентаво и го прибрал. Когато пристигнал в съседното село, купил с монетата си една малка домашна питка. Изял само част от питката, останалото увил в парче хартия и го сложил в джоба си. После се разходил из селото, но скоро се уморил и седнал до едно дюкянче да си почине. Докато си почивал, той заспал. Както лежал на пейката и спял, дошло едно пиле и като видяло питката да стърчи от джоба му, започнало да я кълве и я изяло. Погъделичкан от човката на птицата, скитникът се събудил и моментално сграбчил горкото същество. Собственикът си поискал пилето, но Хуан не искал да му го даде, под предлог, че му е изяло питката. Бил толкова убедителен в спора, че накрая го оставили да си тръгне заедно с пилето.

Едва бил извървял една миля и пристигнал в друго село. Там влязъл да си почине в една бръснарница. Той отново заспал и скоро дошло едно куче и започнало лакомо да яде неговото пиле. Събуден от крясъците на бедната птица, Хуан скочил и хванал кучето, което все още дъвчело своята плячка. Въпреки протеста на бръснаря и отказа му да си даде кучето, Хуан го хванал и го отвел със себе си. Той продължил пътя си, докато стигнал до друго село. Като минавал покрай една малка къща, почувствал се жаден и решил да влезе и да поиска нещо за пиене. Вързал кучето си за портата и влязъл вътре. Когато излязъл отново, намерил кучето си да лежи мъртво, а желязната порта върху него. Очевидно, в стремежа си да се освободи, животното било съборило вратата върху себе си. Без да каже дума, Хуан издърпал един от железните пръти на портата и го отнесъл със себе си. Когато собственикът се развикал след него, Хуан казал:

— Прътът ми принадлежи, защото твоята врата уби кучето ми.

Хуан стигнал до една широка река и седнал на брега да си почине. Докато седял там, започнал да си играе с железния прът: хвърлял го във въздуха и го улавял като пада. Веднъж пропуснал и прътът паднал в реката и изчезнал.

— Сега, река — казал Хуан, — тъй като ти взе железния ми прът, ми принадлежиш. Ще трябва да платиш за него.

Той прекарал там целия ден и наблюдавал хората, които идвали да се къпят. По една случайност не след дълго дошла да се изкъпе и принцесата. Когато излязла от водата, Хуан се приближил до нея и казал:

— Принцесо, не знаеш ли, че тази река е моя? И тъй като си се докоснала до водата, имам право да получа теб.

— По какъв начин си станал собственик на тази река? — попитала учудена принцесата.

— Е, принцесо, ще ти бъде изморително да чуеш историята за това как придобих тази река, но настоявам, че си моя.

Понеже Хуан упорствал толкова много, най-сетне принцесата казала, че би искала да остави този въпрос да го реши баща й. След като чул историята на Хуан и му задавал въпрос след въпрос, царят бил силно впечатлен от удивителните му разсъждения и остроумието му и тъй като не успял да отхвърли нито един негов аргумент, той се съгласил и оженил дъщеря си за Хуан.