Once upon a time Luck met Intelligence on a garden-seat.

“Make room for me!” said Luck.

Intelligence was then as yet inexperienced, and didn’t know who ought to make room for whom. He said:

“Why should I make room for you? you’re no better than I am.”

“He’s the better man,” answered Luck, “who performs most. See you there yonder peasant’s son who’s ploughing in the field? Enter into him, and if he gets on better through you than through me, I’ll always submissively make way for you, whensoever and wheresoever we meet.”

Intelligence agreed, and entered at once into the ploughboy’s head. As soon as the ploughboy felt that he had intelligence in his head, he began to think:

“Why must I follow the plough to the day of my death? I can go somewhere else and make my fortune more easily.”

He left off ploughing, put up the plough, and drove home.

“Daddy,” says he, “I don’t like this peasant’s life; I’d rather learn to be a gardener.”

His father said:

“What ails you, Vanek? have you lost your wits?”

However, he bethought himself; and said:

“Well, if you will, learn, and God be with you! Your brother will be heir to the cottage after me.”

Vanek lost the cottage, but he didn’t care for that, but went and put himself apprentice to the king’s gardener.

For every little thing that the gardener showed him, Vanek comprehended ever so much more.

Before long he didn’t even obey the gardener’s orders as to how he ought to do anything, but did everything his own way. At first the gardener was angry, but, seeing everything thus getting on better, he was content.

“I see that you’ve more intelligence than I,” said he, and henceforth let Vanek garden as he thought fit.

In no long space of time Vanek made the garden so beautiful that the king took great delight in it, and frequently walked in it with the queen and with his only daughter.

The princess was a very beautiful damsel, but ever since she was twelve years old she had ceased speaking, and no one ever heard a single word from her. The king was much grieved, and caused proclamation to be made, that whoever should bring it to pass that she should speak again, should be her husband.

Many young kings, princes and other great lords announced themselves one after the other, but all went away as they had come; no one succeeded in causing her to speak.

“Why shouldn’t I too try my luck?” thought Vanek; “who knows whether I mayn’t succeed in bringing her to answer when I ask her a question?”

He at once caused himself to be announced at the palace, and the king and his councillors conducted him into the room where the princess was.

The king’s daughter had a pretty little dog, and was very fond of him because he was so clever, understanding everything that she wanted. When Vanek went into the room with the king and his councillors, he made as if he didn’t even see the princess, but turned to the dog and said:

“I have heard, doggie, that you are very clever, and I come to you for advice. We are three companions in travel, a sculptor, a tailor and myself. Once upon a time we were going through a forest and were obliged to pass the night in it. To be safe from wolves, we made a fire, and agreed to keep watch one after the other. The sculptor kept watch first, and for amusement to kill time took a log and carved a damsel out of it. When it was finished he woke the tailor to keep watch in his turn. The tailor, seeing the wooden damsel, asked what it meant. ‘As you see,’ said the sculptor, ‘I was weary, and didn’t know what to do with myself, so I carved a damsel out of a log; if you find time hang heavy on your hands, you can dress her.’ The tailor at once took out his scissors, needle and thread, cut out the clothes, stitched away, and when they were ready, dressed the damsel in them. He then called me to come and keep watch. I, too, asked him what the meaning of all this was. ‘As you see,’ said the tailor, ‘the sculptor found time hang heavy on his hands and carved a damsel out of a log, and I for the same reason clothed her; and if you find time hanging on your hands, you can teach her to speak.’ And by morning dawn I had actually taught her to speak. But in the morning when my companions woke up, each wanted to possess the damsel. The sculptor said, ‘I made her;’ the tailor, ‘I clothed her.’ I, too, maintained my right. Tell me, therefore, doggie, to which of us the damsel belongs?”

The dog said nothing, but instead of the dog the princess replied:

“To whom can she belong but to yourself? What’s the good of the sculptor’s damsel without life? What’s the good of the tailor’s dressing without speech? You gave her the best gift, life and speech, and therefore she by right belongs to you.”

“You have passed your own sentence,” said Vanek; “I have given you speech again and a new life, and you therefore by right belong to me.”

Then said one of the king’s councillors:

“His Royal Grace will give you a plenteous reward for succeeding in unloosing his daughter’s tongue; but you cannot have her to wife, as you are of mean lineage.”

The king said:

“You are of mean lineage; I will give you a plenteous reward instead of our daughter.”

But Vanek wouldn’t hear of any other reward, and said:

“The king promised without any exception, that whoever caused his daughter to speak again should be her husband. A king’s word is a law; and if the king wants others to observe his laws, he must first keep them himself. Therefore the king must give me his daughter.”

“Seize and bind him!” shouted the councillor. “Whoever says the king must do anything, offers an insult to his Majesty, and is worthy of death. May it please your Majesty to order this malefactor to be executed with the sword?”

The king said:

“Let him be executed.”

Vanek was immediately bound and led to execution.

When they came to the place of execution Luck was there waiting for him, and said secretly to Intelligence,

“See how this man has got on through you, till he has to lose his head! Make way, and let me take your place!”

As soon as Luck entered Vanek, the executioner’s sword broke against the scaffold, just as if someone had snapped it; and before they brought him another, up rode a trumpeter on horseback from the city, galloping as swift as a bird, trumpeted merrily, and waved a white flag, and after him came the royal carriage for Vanek.

This is what had happened:

The princess had told her father at home that Vanek had but spoken the truth, and the king’s word ought not to be broken. If Vanek were of mean lineage the king could easily make him a prince.

The king said:

“You’re right; let him be a prince!”

The royal carriage was immediately sent for Vanek, and the councillor who had irritated the king against him was executed in his stead.

Afterwards, when Vanek and the princess were going together in a carriage from the wedding, Intelligence happened to be somewhere on the road, and seeing that he couldn’t help meeting Luck, bent his head and slipped on one side, just as if cold water had been thrown upon him.

And from that time forth it is said that Intelligence has always given a wide berth to Luck whenever he has had to meet him.

Веднъж Късметът срещнал Ума на една градинска пейка.

— Направи ми място! — казал Късметът.

По онова време Умът бил все още неопитен и не знаел кой на кого трябва да направи място. Той казал:

— Защо трябва да ти правя място? Ти не си по-добър от мен.

— По-добър е този — отговорил Късметът, — който върши най-много. Виждаш ли го там оня селски син, който оре в полето? Влез в него и ако той сполучи повече чрез теб, отколкото чрез мен, аз винаги покорно ще ти отстъпвам, когато и където се срещнем.

Умът се съгласил и веднага влязъл в главата на момчето. Щом младият орач усетил, че има ум в главата си, започнал да мисли:

— Защо трябва да вървя след плуга до смъртта си? Мога да отида някъде другаде и да си опитам късмета на по-лесно.

Той престанал да оре, прибрал плуга и подкарал към дома си.

— Татко — казал той, — не ми харесва този селски живот. Предпочитам да се изуча за градинар.

Баща му казал:

— Какво ти става, Ванек? Да не си се побъркал?

Все пак той размислил и рекъл:

— Е, щом искаш, изучи се, и Бог да ти е на помощ! Брат ти ще наследи къщурката след мен.

Ванек загубил къщата, но не го било грижа за това, а отишъл и се хванал чирак при кралския градинар.

За всичко, било то и малко, което градинарят му показвал, Ванек проумявал много повече.

Не след дълго той дори не се подчинявал на заповедите на градинаря как да направи нещо, а правел всичко по свой собствен начин. Отначало градинарят се ядосвал, но като видял, че така всичко става по-добре, бил доволен.

— Виждам, че имаш повече ум от мен — казал той и за в бъдеще оставил Ванек да обработва градината както намери за добре.

За кратко време Ванек направил градината толкова красива, че кралят бил във възторг от нея, и често се разхождал там с кралицата и с единствената си дъщеря.

Принцесата била много красива девойка, но откакто навършила дванайсет години, престанала да говори и никой повече не чул нито дума от нея. Кралят бил много огорчен и накарал да обявявят, че този, който успее да я накара да проговори отново, ще стане неин съпруг.

Много млади крале, принцове и други знатни хора се явявали един след друг, но всички си заминавали, тъй както били дошли, и никой не успял да я накара да проговори.

— Защо да не си опитам и аз късмета — помислил си Ванек. — Кой знае дали няма да успея да я накарам да отговори, когато й задам един въпрос?

Той веднага накарал да съобщят за него в двореца, а кралят и неговите съветници го завели в стаята, където била принцесата.

Кралската дъщеря имала хубаво малко кученце и много го обичала, защото то било толкова умно и разбирало всичко, което искала. Когато Ванек влязъл в стаята с краля и неговите съветници, той се направил, като че дори не вижда принцесата, а се обърнал към кучето и казал:

— Чувал съм, кученце, че си много умно, и идвам при теб за съвет. Ние сме трима спътници, скулптор, шивач и аз. Веднъж вървяхме през една гора и трябваше да прекараме нощта в нея. За да се защитим от вълците, запалихме огън и се уговорихме да пазим един след друг. Скулпторът пазеше пръв и за развлечение, за да мине по-бързо времето, взел един дънер и издялал от него една девойка. Когато била готова, той събудил шивача да пази на свой ред. Шивачът, като видял дървената девойка, попитал какво е това. „Както виждаш — казал скулпторът, — бях уморен и се чудех какво да правя, така че издялах едно момиче от дънер. Ако ти стане скучно и се чудиш какво да правиш, ти можеш да я облечеш.“ Шивачът веднага извадил ножица, игла и конец, скроил дрехите, ушил ги и когато били готови, облякъл девойката с тях. След това ме извика, за да дойда аз да пазя. Аз също го попитах какво означава всичко това. „Както виждаш — каза шивачът, — на скулптора му станало скучно и докато се чудел какво да прави, издялал едно момиче от дънер, и аз по същата причина я облякох, а ако на теб ти стане скучно и нямаш какво да правиш, можеш да я научиш да говори.“ И до заранта аз наистина я научих да говори. Но на сутринта, когато спътниците ми се събудиха, всеки поиска момичето за себе си. Скулпторът каза: „Аз я направих.“ Шивачът каза: „Аз я облякох.“ Аз също държах на правото си. Кажи ми сега, кученце, на кого от нас принадлежи момичето?

Кучето не казало нищо, но вместо кучето отговорила принцесата:

— На кого може да принадлежи тя, ако не на теб? Каква е ползата от девойката, издялана от скулптора, но без живот? Каква е ползата от дрехите, направени й от шивача, като не може да говори? Ти си й дал най-добрия дар, живота и речта, и затова тя по право принадлежи на теб.

— Ти изрече собствената си присъда — казал Ванек. — Дадох ти отново реч и нов живот и затова ти по право ми принадлежиш.

Тогава един от кралските съветници казал:

— Негово Кралско Величество ще ти даде богата награда за това, че накара дъщеря му да проговори, но не можеш да я вземеш за жена, тъй като си със скромно потекло.

Кралят рекъл:

— Ти си със скромно потекло. Ще ти дам богата награда вместо нашата дъщеря.

Но Ванек не искал и да чуе за никаква друга награда и казал:

— Кралят обеща, без никакво изключение, че който накара дъщеря му отново да проговори, ще бъде неин съпруг. Кралската дума е закон и ако кралят иска другите да спазват законите му, трябва първо самият той да ги спазва. Затова кралят трябва да ми даде дъщеря си.

— Хванете го и го вържете! — извикал съветникът. — Който твърди, че кралят трябва да направи нещо, хвърля обида върху негово Величество и заслужава смърт. Ще заповядате ли, Ваше Величество, този злосторник да бъде екзекутиран с меч?

Кралят казал:

— Нека той да бъде екзекутиран.

Ванек веднага бил вързан и поведен за екзекузия.

Когато стигнали до мястото на екзекузията, Късметът го чакал там и казал тайно на Ума:

— Виж как този човек преуспя чрез теб и сега ще трябва да загуби главата си! Направи ми път и ме остави да заема твоето място!

Веднага щом Късметът влязъл във Ванек, мечът на палача се разбил в ешафода, също като че ли някой го пречупил, и преди да му донесат друг, пристигнал от града един тръбач на кон, който препускал бързо като птица, весело тръбял и махал с бяло знаме, а след него идела кралската карета за Ванек.

А ето какво се било случило.

Принцесата казала на баща си у дома, че Ванек е говорел самата истина, и кралската дума не бива да бъде нарушавана. Макар и Ванек да бил със скромно потекло, кралят можел лесно да го направи принц.

Кралят рекъл:

— Права си, нека бъде принц!

Кралската карета веднага била изпратена за Ванек, а съветникът, който бил насъскал краля срещу него, бил екзекутиран вместо него.

А когато Ванек и принцесата пътували заедно в карета след сватбата, случило се, че Умът им се изпречил на пътя и като видял, че не може да избегне срещата с Късмета, навел глава и се измъкнал встрани, сякаш бил залят със студена вода.

И оттогава се казва, че Умът винаги отстъпва на Късмета, когато пътищата им се пресекат.