| |
Забождам клонката,
която ми откъсва,
на топло — в копчето между гърдите —
да може ароматът да възкръсва,
додето соковете й отлитат…
Наведе се — и бяло в бяло вдъхна —
цветче и кожа —
млечно съкровение…
Помислих — има нюх.
След туй изпръхнах —
без дишане, без сокове и зрение.
…Поисках с теб до звук да разбера
езика на изящната акация —
осъмвам като болна пещера,
в която са танцували
диваци.
Оцеждам лъх възкръснал аромат —
навярно Бог
в гърдите ме е кътал…
Акацията — пътьом рече вятърът —
е струна от ухание и вътък.
И само пръстите
на виртуоз
мелодията могат да отгатнат.
Ония, дето просто пъхат нос,
продължават пътя си —
обратно.
|
|
|
|
I stick the sprig,
he picked for me,
in a warm place — in the button between the breasts —
so that its fragrance can rise,
while its juices are departing…
He bent down — breathing in white in white -
floret and skin —
milky cherished one…
I thought — he has a flair.
Then I dried up —
no breathing, no juices, no sight.
…I wished to come to know with you to the last sound
the language of the dainty white locust —
I meet the dawn like a sick cavern,
in which savages
have danced.
I strain off a whiff of risen fragrance —
presumably the Lord
has put it aside in my breast…
The white locust — the wind said in passing —
is a string of scent and woof.
And only the fingers
of a virtuoso
can guess the melody.
Those who simply poke their nose
they go on their way —
back.
|
|
|
|
