| |
Септември си тръгва. Последният намек за лято
поема нагоре и вече преваля баира…
А долу се плъзга самотното време, когато
животът узрява, поема си дъх и умира.
Небето е синьо. Но синьото вече е голо
и сутрин студът по лицето му драска и чопли.
Листата се ронят и бавно се спускат надолу,
където земята прибира змиите на топло.
И не че е тъжно – светът се търкаля, не спира,
пилее си дните с куража на сетен бездомник,
отдавна разбрал, че животът съвсем не умира,
а само заспива дълбоко. И нищо не помни.
Напролет ще хукне, изпънат и здрав като камък,
ще погне стадата надолу, задъхан и потен,
дори не усетил, че всъщност умиране няма,
а само забрава за всички предишни животи.
|
|
|
|
Сентябрь уходит. На лето последним намёком
взбирается в гору и вот уже пик позади…
Внизу бесконечное время скользит одиноко
и жизнь созрела — вздыхая, готова уйти.
И синее небо. Но синь эта голою стала,
ей холод царапает утром когтями лицо.
Срываются листья и вниз опадают устало,
на землю, где змеи уснули, свернувшись в кольцо.
Печаль ни к чему — мир кружась, остановок не знает,
бродяге подобен, что тратит все дни с куражом.
Известно про жизнь ему, что она не умирает,
но лишь засыпает. И после не помнит о том.
Весной побежит, словно камень крепка будет снова,
погонит стада, запыхавшись и в поте лица,
совсем не поняв — умирания нет никакого,
а есть забывание жизней других до конца.
|
|
|
|
