After Nanahboozhoo had given the Wild Roses their thorns, he wandered about the world playing pranks on the Little People of Darkness, so that they determined to be revenged on him and kill his old Grandmother Nokomis. Nanahboozhoo loved his grandmother dearly, and when he knew that the Little People wished to hurt her, he took Nokomis upon his strong back, and flew away with her to a forest.

Wonderful was the forest, for it was in the Autumn of the year, and the Maple Trees were all yellow, green, and crimson. From a distance they looked like a great fire. It happened that the Little People followed after Nanahboozhoo, and when they saw the bright colours of the Maples, through the haze of Indian Summer, they thought the whole world was in flames, and turned back and hid in their holes.

Nanahboozhoo was so pleased with the beautiful Maples for having saved his grandmother from the Little People that he decided to live among the trees, and he made old Nokomis a wigwam of their brightest branches.

One day, some Indians came seeking Nanahboozhoo to ask for help. They found him in his grandmother's wigwam among the yellow, green, and crimson Maples, where he received them kindly.

"O Nanahboozhoo," said they, "the Indians of the Far South have a delicious sweet thing they call Sugar, and we have nothing of the kind. We sent runners with gifts to the South to get an abundance of Sugar for our people; but some of the runners were killed and others wounded. Tell us, therefore, O Nanahboozhoo, how we may make Sugar for ourselves."

At first Nanahboozhoo was greatly puzzled, for he had been in the Southland and knew how hard it was to make Sugar. But old Nokomis, when she heard what the Indians asked, added her pleadings to theirs, for she too had tasted Sugar and longed for more. Of course Nanahboozhoo could not refuse to help, so he thought a while, and said:—

"Since the beautiful Maples were so good to Nokomis, henceforth in the Spring of the year they shall give the Indians sweet sap. And when the sap is boiled down thick and delicious, it will cool and harden into Sugar."

Then Nanahboozhoo gave the Indians a bucket made of Birchbark, and a stone tapping-gouge with which to make holes in the tree-trunks; and he shaped for them some Cedar spiles or little spouts, to put in the holes, and through which the sap might run from the trees into buckets. He told them, too, that they must build great fireplaces in the woods near the Maple groves, and when the buckets were full of sap, they must pour it into their kettles, and boil it down. And the amount of Sugar they might boil each Spring would depend on the number of Cedar spiles and Birchbark buckets they made during the Winter.

And every Springtime since, when the Frost is going out of the ground and the Arbutus blossoms under the snow, the sweet sap mounts through the trunks of the Maple Trees, and the Northern Indians gather the sap, and say, "This is the way Nanahboozhoo taught us to make Maple-Sugar!"

След като Нанабузу дал на дивите рози бодли, той се скитал по света, като устройвал шеги на джуджетата на мрака, и те решили да му отмъстят и да убият старата му баба Нокомис. Нанабузу много обичал баба си и когато узнал, че джуджетата искат да й сторят зло, взел Нокомис на силния си гръб и отлетял с нея към гората.

Великолепна била гората, защото било през есенния сезон на годината и кленовите дървета били целите в жълто, зелено и тъмночервено. От разстояние те изглеждали като огромен огън. Случило се така, че джуджетата проследили Нанабузу и като видели ярките цветове на кленовете в разгара на индианското лято, помислили, че целият свят е в пламъци, върнали се и се изпокрили в дупките си.

Нанабузу бил толкова доволен от красивите кленове, задето спасили неговата баба от джуджетата, че решил да заживее сред тези дървета и направил на старата Нокомис вигвам от техните най-ярко оцветени клонки.

Веднъж едни индианци дошли да търсят Нанабузу и да го молят за помощ. Те го намерили във вигвама на баба му сред жълтите, зелени и тъмночервени кленове, където той любезно ги приел.

— О, Нанабузу — казали те, — индианците в далечния юг имат едно вкусно сладко нещо, което наричат захар, а ние нямаме нищо подобно. Ние проводихме пратеници с подаръци на юг да донесат много захар за нашите хора, но някои от пратениците бяха убити, а други ранени. Затова кажи ни, о, Нанабузу, как бихме могли сами да си направим захар?

Отначало Нанабузу бил силно озадачен, защото бил ходил на юг и знаел колко трудно се прави захарта. Но старата Нокомис, като чула за какво го молели индианците, се присъединила също към молбите им, защото била опитала захарта и й се искало още. Разбира се, Нанабузу не можел да откаже да помогне, затова помислил малко и рекъл:

— Понеже красивите кленове бяха така добри към Нокомис, нека отсега нататък всяка пролет да дават на индианците сладък сок. И когато сокът се свари и стане гъст и вкусен, след като изстине, ще се втвърди на захар.

После Нанабузу дал на индианците едно ведро, направено от брезова кора, и един каменен инструмент, с който да правят дупки в стеблата на дърветата, и издялал за тях малки чучури от кедър, които да слагат в отворите, за да може през тях сокът да изтича от дърветата във ведрата. Той им казал също, че трябва да изградят големи огнища в гората близо до кленовите горички, и когато ведрата се напълнят със сок, да го изсипят в котлите си и да го сварят. А количеството захар, което могат да сварят всяка пролет, ще зависи от това колко кедрови чучури и ведра от брезова кора са направили през зимата.

И оттогава всяка пролет, когато мразът се оттегля от почвата и арбутусът¹ разцъфти под снега, сладкият сок се изкачва по стеблата на кленовите дървета, а северните индианци събират сока и казват:

— Нанабузу ни научи да правим така кленова захар!