|
Мы пьём из чаши бытия
С закрытыми очами,
Златые омочив края
Своими же слезами.
Когда же перед смертью с глаз
Завязка упадает,
И всё, что обольщало нас,
С завязкой исчезает —
Тогда мы видим, что пуста
Была златая чаша,
Что в ней напиток был — мечта,
И что она — не наша!
1831
|
|
|
|
От златна чаша цял живот,
незрящи, ние пием.
Сълзите стичат ни се от
очите и я мият.
Когато миг преди смъртта
превръзката ни падне,
изчезват всичките неща,
от нас желани жадно.
Тогава виждаме, че тя
е празна златна чаша —
мечта била е течността,
мечта — но не и наша!
1831
|
|
|
|