|
Когда весной разбитый лед
Рекой взволнованной идет,
Когда среди полей местами
Чернеет голая земля
И мгла ложится облаками
На полуюные поля, —
Мечтанье злое грусть лелеет
В душе неопытной моей;
Гляжу, природа молодеет,
Но молодеть лишь только ей;
Ланит спокойных пламень алый
С собою время уведет,
И тот, кто так страдал, бывало,
Любви к ней в сердце не найдет.
|
|
|
|
Когато лед през пролетта
реката влачи, на места
когато, черна сред поляни,
прозира голата земя
и мътни облаците лягат
върху събудени поля,
химера зла тъга скатава
в душата ми на дилeтант.
Природата се подмладява,
но млада става само тя.
На бузите червени, тучни
отнася времето жарта
и който страдал е, се случва —
към нея губи любовта.
|
|
|
|