Покраснела рябина,
Посинела вода.
Месяц, всадник унылый,
Уронил повода.

Снова выплыл из рощи
Синим лебедем мрак.
Чудотворные мощи
Он принес на крылах.

Край ты, край мой, родимый,
Вечный пахарь и вой,
Словно Вольга под ивой,
Ты поник головой.

Встань, пришло исцеленье,
Навестил тебя Спас.
Лебединое пенье
Нежит радугу глаз.

Дня закатного жертва
Искупила весь грех.
Новой свежестью ветра
Пахнет зреющий снег.

Но незримые дрожди
Все теплей и теплей…
Помяну тебя в дождик
Я, Есенин Сергей.

1916

Зрее в пурпур рябината
върху сиви води.
Месец-конник в унилите
клони вплита юзди.

Мракът сив като лебед
в нисък полет слетя,
сякаш мощи целебни
носи пак на света…

Ти, край роден и беден,
с вечна селска съдба,
в тежък труд се преведе
като волжка върба.

Ставай! Нов дъх на святост
сводът син възвести!
И пак внизан в дъгата
глас на лебед блести.

Там ден гаснещ изкупи
с кървав здрач всеки грях.
Вятър с длани прихлупи
леко снежния прах.

И сред всички неволи
пак за теб, под елей
от благ дъжд, ще се моля
аз, Есенин Сергей!

1916